— Това искаме и ние — съгласи се Смит. Свикваше да работи с нея. Даже му доставяше удоволствие. Ако успееха да оцелеят… — Да тръгваме!
Открехнаха вратата и на пръсти излязоха на верандата, докато пазачите пушеха и разговаряха. По-високият пазач изведнъж хвърли фаса си на тревата и се изправи.
— Трябва да направя обиколката — преди Джон и Ранди да могат да реагират, той се обърна и ги видя. — Боб! — извика той.
— Хвърлете оръжията си! — заповяда им Джон.
— И го направете бавно — гласът на Ранди беше напрегнат, — за да не стане някаква грешка.
Двамата мъже замръзнаха. Само единият се беше изправил и полуизвърнал към тях. Вторият още седеше на стола. Никой не беше насочил оръжието си, докато Ранди и Джон ги държаха на прицел. Засадата беше извършена перфектно и у никого нямаше и капчица съмнение, че пазачите щяха безпрекословно да се подчинят, освен, ако съвсем не им беше омръзнал живота.
— Мамка му! — коментира положението единият от тях.
Нищо не нарушаваше тишината, докато Джон заключваше тримата пленници в една странична постройка близо до гаража. Марти стоеше в сенките зад него, докато Ранди бе невидима, приклекнала до стената на вилата, и следеше за някакво раздвижване. Кръглото лице на Марти беше тревожно, а зелените му очи бяха помръкнали, сякаш беше попаднал в свят, за който никога не би желал да научава каквото и да е.
— Искаш да остана тук, нали? — попита той с тон, показващ, че вече знае отговора.
— Тук е по-безопасно Марти, а и трябва да оставим някой на стража. Не знам какво ще открием в лабораторията. Ако нещо се случи с нас, ти ще имаш шанс да се спасиш и да се скриеш в гората.
Марти мрачмо кимна. Свикналите на компютърни клавиши пръсти стискаха пушката-помпа.
— Добре Джон, нищо. Знам, че ще се върнеш за мен. Желая ти късмет. Ако пък някой се появи, поне веднъж ще стрелям с оръжието, — храбро се усмихна Марти.
Смит окуражаващо го потупа по рамото, а Марти му стисна ръката.
— Аз ще се справя, за мен не се безпокой. Време е да тръгваш.
Джон и Ранди се срещнаха при задния вход. Стискайки оръжията си те се спогледаха, като в погледа им се четеше повече от разбиране. Джон отмести погледа си, а Ранди занервичи, неразбираща защо се е разнежила.
Влязоха в къщата и спряха в поднижието на стълбата. Охраната беше обезвредена без стрелба и се надяваха работещите по-горе хора нямаха представа за тяхното присъствие.
Започнаха внимателно да се икачват по стълбите. Прекосиха площадката на стълбите и се оказаха в коридора. Обграждаше ги тишина.
Оглеждайки се разбраха защо е толкова тихо. По двете стени на коридора се намираха врати с дебели стъкла. През едно от тях се виждаше просторна, блестяща от чистота лаборатория с разположине по периметъра кабинети и сепарета. В дъното се забелязваше нещо като херметически затворен отсек, където най-вероятно провеждаха експериментите в стериална среда. Всички лаборатории в света си приличат: от една страна блестят от чистота, от друга в тях се наблюдава известен творчески безпорядък — нахвърляни хартии, бюра зарити от папки, горелки, колби, микроскопи, компютри, класификатори на картотеката и други предмети, без които е немислима работата на учените изследващи неизвестното. Виждаше се и последен модел спектрометър, но вниманието на Джон беше погълнато от нещо друго. В средата на една от стените се открояваше тежка метална врата маркирана с червен трилистник. При вида на този знак сърцето му радостно заби. Трилистника означаваше, че вратата водеше към скретното „Ниво-4“ на достъп.
— Виждам четири човека, — прошепна Ранди.
— Хайде, дойде момента да им се представим, — прикривайки вълнението си допълни Джон.
Насочвайки напред оръжията си, отвориха вратата на лабораторията.
Глава 44
Двама технически сътрудници вдигнаха лица. При вида на насоченото към тях оръжие се вцепениха от страх. Един от тях тихо застена. Чувайки този звук, още две жени остваиха работата си и виждайки ги пребледняха. Явно Джон и Ранди изглеждаха доста страховито.
— Не стреляйте! — примоли са по-възрастния от мъжете.
— Умолявам ви, недейте! Аз имам деца! — възкликна млада жена.
— Никой от вас няма да пострада, ако отговорите на нашите въпроси, — увери ги Джон.
— Казва ви истината, — добави Ранди и посочи с дулото на узито към неголямо помещение, нещо като конферентна зала. — Всички в залата. Там ще си поговорим в по-спокойна обстановка.
Четиримата служители в бели престилки покорно заеха местата си в конферентната зала. Бяха на възраст между двадесет и пет и четиридесет и пет години, като съдейки по всичко водеха доста спокоен и умерен живот. Те не принадлежаха към заслепените от дадена идея учени с фанатични погледи. Не, това бяха най-обикновени хора с брачни халки и семейни снимки по работните си бюра. Бяха технически сътрудници, а не учени. С изключение на по-възрастната жена. Тя имаше късо подстригани сиви коси и върху обичайния костюм носеше бяла престилка. От моментта на влизането на Джон и Ранди не беше проронила нито дума и само ги наблюдаваше внимателно. Явно беше някакъв учен или контрольор.