По челото на по-възрастния и леко оплешивяващ мъж изби пот. Погледът му не се откъсваше от зловещите дула. Сега се обърна към Ранди.
— Какво искате от нас? — гласът му трепереше.
— Благодаря, че ме попитахте — каза Ранди. — Разкажете ни за маймунския вирус.
— Както и за серума, който се оказа, че случайно лекува и човешкия вирус — допълни Смит.
— Знаем, че е донесен от Тремон преди дванадесет години от Перу.
— Знаем и за експериментите с дванадесетте войници от Пустинна буря.
— Откога имате серума? — попита Ранди.
— Как започна епидемията?
Въпреки кръстосаните въпроси по-възрастната жена се намръщи, а очите и блеснаха предизвикателно.
— Не знаем за какво говорите. Нямаме нищо общо с маймунски вируси и серуми.
— Тогава по какво работите тук? — попита Ранди.
— Предимно по антибиотици и витамини.
— Тогава защо е цялата тази секретност? — контрира я Смит. — Защо е тази отдалеченост? Лабораторията не фигурира в документите на Бланчард.
— Ние не сме част от Бланчард.
— Тогава върху какви витамини и антибиотици работите.
Контрольорът се изчерви, а останалите изглеждаха ужасени. Тя бе издала повече отколкото трябваше.
— Не мога да ви кажа — отвърна им възрастната жена.
— Добре, тогава ще погледнем във файловете ви.
— Те са защитени. Нямаме достъп до тях. Само нашият директор и господин Тремон имат паролата. Когато се върнат, ще сложат край на това…
Гневът на Джон се усилваше. Съзнателно или не, тези хора бяха помогнали да убият София.
— Никой няма да се върне. Твърде са заети да си получават медалите, а тримата пазачи отвън са мъртви. Мисля, че скоро ще се присъедините към тях.
Контрольорът го изгледа твърдо и запази мълчание.
Ранди също едва се владееше.
— Може би си въобразявате, че понеже досега бяхме учтиви с вас, няма да ви убием? Прави сте. Сигурно няма да го направим. Ние сме от добрите. Но — каза весело тя — нямам никакви задръжки да причинявам болка. За съжаление често се престаравам и стават грешки. Правилно ли ме разбрахте?
Този път успя да привлече вниманието им. Поне на останалите трима, които енергично кимнаха.
— Добре, сега кой от вас ще ми каже името на компанията, за която работите, и паролата.
— Както и да обясните — Джон се втренчи в контрольора — защо ви е необходима „гореща лаборатория“ за производството на витамини и антибиотици?
Лицето на възрастната жена пребледня и ръцете й се разтрепериха, но все така твърдо и заплашително гледаше останалите си колеги. Но най-възрастният мъж я игнорира.
— Не се опитвай, Ема — гласът му бе тих, но решителен. — Ти не командваш повече. Те са силата. — Обърна се към Джон — Как можем да сме сигурни, че после няма да ни убиете?
— Никак. Но можете да бъдете сигурни, че сега е моментът да убиваме. След това ще сме твърде заети да се забавляваме с Виктор Тремон.
Възрастният мъж ги гледаше изпитателно. Накрая кимна намръщено.
— Аз ще ви кажа.
— Е, нещата почвата да се уреждат — каза Смит. — Ще отида да извикам Марти.
Ранди се усмихна и още по-силно стисна насоченото към лаборантите оръжие. Мислите й се бяха върнали към София. Приближаваше се към убийците й. Щеше да ги накара да си платят.
— Говорете — подкани тя възрастния техник. — Говорете бързо!
Марти седеше до едно дърво, а в скута му лежеше пушката. Лекичко сумтеше. Наслаждаваше се на играта на слънчевите лъчи, танцуващи върху жълтите листа по земята и дърветата. Както се беше излегнал по гръб, с опънати крака върху килима от борови иглички, спокойно можеше да бъде взет за джудже от някоя приказна страна, далеч от проблемите на света. Освен ако не го погледнеш в очите. В тях бе насочил вниманието си Смит, докато се приближаваше тихо и незабележимо. Зелените очи бяха уплашени и разтревожени.
— Някакъв проблем?
Марти подскочи.
— По дяволите, Джон. Следващия път настъпи някоя клечка — разтри очите си, сякаш го боляха. — Щастлив съм да докладвам, че не видях никого и не чух нищо. Пленниците също мируваха. Но те и не са в състояние да направят кой знае какво, като се има предвид как сте ги овързали, все пак не мисля, че съм създаден за пазач. Твърде много досада и отговорност, които не са по вкуса ми.