Разговорът им продължи още пет минути. Като затвори, Джон си помисли за Питър, който веднага щом му позволиха, се завърна в калифорнийското си убежище. Раните му бяха повърхностни, каквато бе и първоначалната диагноза на Смит. Само строшеното ребро предизвикваше понякога болки. Предишната седмица Джон му се обади да разбере как се чувства, но му отговори автоматичен секретар. Остави съобщение. След час някакъв официален чиновник го информира, че мистър Хауел е във ваканция, която ще продължи повече от месец. Нека обаче мистър Смит да не се разочарова. Питър ще е на линия веднага щом се освободи. Превод: „Питър има задача.“
Смит скръсти ръце и затвори очи. Топлият бриз вееше косите му. В далечината пролая куче. Деца се смееха. Чайки крякаха. Усещаше, че се унася.
Зад него някой попита:
— Не са ли ви достатъчни толкова мир и спокойствие?
Джон подскочи. Не бе чул да се отваря вратата или стъпки по дървения под на къщата. Автоматично посегна към беретата, но тя беше заключена в сейф във Вашингтон. Само за момент отново бе по следите на Тремон, вечно нащрек, тревожен… и жив.
— Кой си ти, по дяволите? — обърка се.
— Добър ден, полковник Смит. Аз съм ваш почитател. Казвам се Натаниел Фредерик Клайн.
Пред отворената плъзгаща се остъклена врата, разделяща терасата и стаята, стоеше среден на ръст мъж. В лявата си ръка държеше кожено куфарче. С дясната пусна връзка шперцове в джоба си. Оплешивяваше, очилата с метални рамки бяха високо над дългия му нос, а кожата му бе толкова бяла, че явно не бе виждала слънце от миналото лято.
— Доктор Смит — поправи го Джон. — Току-що пристигате от Вашингтон, нали?
Клайн се усмихна.
— Нека бъде д-р Смит. Да, идвам направо от летището. Ще продължите ли с предположенията си?
— Нямам такива намерения. Имате вид на човек, който има много за разказване.
— Наистина ли? — неканеният гостенин седна на един стол. — Много проницателно от ваша страна. Но доколкото съм чувал за вас, това е една от чертите ви, която ви прави толкова ценен.
Направи кратко резюме на живота на Джон от раждането, през образованието и стигна до армията. Докато говореше, Джон почувства, че потъва още по-дълбоко в сгъваемия си стол. Затвори отново очи. Въздъхна. Когато Клайн свърши, Смит отвори очи.
— Всичко това е в куфарчето ви, нали? Запаметили сте го по време на полета.
Клайн си позволи още една усмивка.
— Всъщност не. Имах цял месец на разположение да се осведомя от списанията. Полетът ми даде възможност да навържа информацията. — Разхлаби възела на вратовръзката си. — Д-р Смит, нека да започна направо. Вие, както казваме ние, сте „ходеща нула“…
— Ходеща какво?
— Ходеща нула — повтори Клайн. — Вие сте наникъде. Току-що сте преминал през ужасна трагедия, която непоправимо е променила живота ви. Но все още сте доктор и виждам, че това има значение за вас. Запознат сте с оръжията, науката и разузнаването. Чудя се какво друго е от значение за вас. Нямате семейство и само малцина близки приятели.
— Да — каза сухо Джон. — И съм неназначаем.
— Едва ли. Всяка една от новите частни международни детективски компании ще ви приветства. Очевидно е, че това не ви привлича. Всеки, който хвърли поглед върху миналото ви, ще разбере, че въпреки службата си в армията вие сте нещо като отшелник, единак. Обичате да играете собствената си пиеса. Въпреки всичко имате силно чувство за патриотизъм и за принципност. Предполагам, че това ви е привлякло в армията, но едва ли ще го намерите в някой бизнес.
— Не възнамерявам да започвам бизнес.
— Добре. Сигурно ще се провалите. Не че няма да ви достави удоволствие в самото начало. Имате предприемчива натура. Ако усетите подтик, ще преминете през ада, за да го уредите, да го направите изключително печеливш и когато всичко тръгне по мед и масло, най-вероятно ще го продадете или ще се разорите. Предприемачите по правило са лоши мениджъри. Много бързо се отегчават.
— Мислите си, че ме познавате? Кой, по дяволите, сте вие?
— Ще стигнем и дотам. Както казах, вие сте „ходеща нула“. Мисля, че обяснихме „ходещата“ част. „Нулата“ се отнася за това, как нещастни събития през октомври са ви променили. Външните промени се забелязват лесно — напускате работа, продавате къщата, предприемате поклонение към светините на миналото, отказвате да се виждате със старите си приятели.
— Добре — кимна Джон. — Разкрит съм. Да преминем към вътрешните изменения. Но ако това е някаква безплатна терапия, повярвайте ми, не съм заинтересуван.
— Лесно се засягате, това е първото. Трябваше да го очаквам. Както казах, ние не знаем, а вероятно и вие нямате представа колко ви е променило вътрешно всичко преживяно. На практика за себе си и за всички останали сте кръгла нула. Ако не се лъжа, вие се чувствате странно, сякаш сте загубили мястото си в света, както и че очевидно не намирате причина да продължавате да живеете. — Клайн направи пауза, после тонът му се смекчи. — Аз също загубих жена си. Почина от рак. Така че, знайте, изпитвам огромна симпатия към вас.