Джон преглътна, но не каза нищо.
— Затова съм тук. Оторизиран съм да ви направя предложение за работа, която сигурно ще ви заинтригува.
— Не ми трябва и не искам работа.
— Не става въпрос за „работа“ или пари, въпреки че ще ви се плаща добре. Разковничето е в помощта на хората, правителствата, околната среда, всичко и всички, които са в състояние на криза. Вие ме попитахте кой съм, но на мен ми е невъзможно да удовлетворя любопитството ви, докато не се съгласите да подпишете съгласие за пазене на тайна. Ще ви кажа следното: високо в правителството има кръгове, силно заинтригувани от вас. Те формират малка елитна група от единаци като вас — отшелници, които имат изключително висока етика, но с известни затруднения в живота. Възлагат им задачи, свързани с неприятности, постоянни пътувания, опасност. Не всеки ще се заинтересува. Още по-малко ще са способните. Не намирате ли идеята за привлекателна?
Джон изучаваше Клайн. Изражението му бе тържествено. Накрая попита:
— Как се казва тази група?
— „Приют едно“. Това е само засега. Официално се водят към армията, но в действителност са независими. Няма нищо славно в работата им, но все пак е жизненоважна.
Джон се обърна и се загледа към океана, сякаш се взираше в бъдещето. Все още носеше болката от загубата на София, но с изминалите дни се учеше да живее с нея. Не можеше да си представи, че някога отново ще се влюби, но кой знае какво ще се случи след време. Спомни си мига, в който го изненада Клайн — бе посегнал към липсващия пистолет. Това бе напълно автоматичен отговор и никога не бе предполагал, че може да реагира по такъв начин.
— Изминали сте дълъг път, за да получите отговор — равнодушно отбеляза той.
— На мнение сме, че въпросът е важен.
— Как да се свържа с вас, ако реша, че предложението ви ме интересува?
Клайн се изправи. Въздъхна като човек, успешно приключил със задълженията си. Извади от джоба си визитка. На нея имаше само име и телефонен номер във Вашингтон.
— Не се смущавайте, ако ви отговори някаква фирма. Просто им кажете името си и че искате да говорите с мен. Веднага ще ви свържат.
— Не съм казал, че ще го направя.
Клайн кимна с разбиране. Погледна към морския пейзаж. Над терасата прелетя чайка.
— Хубаво е тук. Само прекалено много палмови дървета, за да е по вкуса ми. — Взе куфарчето си и тръгна да излиза от къщата. — Не си правете труда да ме изпращате. Знам пътя.
Джон поседя още един час. След това стана и тръгна по брега. Пясъкът пареше под краката му. По навик тръгна на изток, както правеше всяка сутрин. Слънцето остана зад гърба му, а плажът сякаш продължаваше в безкрайността. Докато крачеше напред, се замисли за бъдещето. Крайно време беше.