Д-р Пекджик мълчаливо се съгласи — в очите му се четеше неприкрит страх.
19:55 ч.
Атланта, щата Джорджия
Събрани в просторната зала на колежа, родители, приятели и близки представляваха внимателна и тиха публика. На сцената, пред декорите на ресторант от пиесата на Уилям Индж „Автобусна спирка“, стоеше красива тийнейджърка. Движенията й бяха несръчни. Говореше сковано — твърде необичайно за иначе самоуверената гимназистка.
Това ни най-малко не притесняваше майка й, седнала на първия ред. Бе облечена в сребристосива рокля, която би била по-подходяща за венчавка или сватба. Гледаше възторжено любимата си щерка и щом репликите й свършиха, ръкопляскането й отекна ясно сред учтивите аплодисменти.
След падането на завесата, тя се изправи на крака и още по-ентусиазирано запляска с ръце. Бе завършило последното представление от тазгодишния училищен театрален фестивал. Иззад сцената заизлизаха участниците, за да се присъединят към родителите и гаджетата си. От лицата им струеше гордост и нетърпение. Всички предвкусваха купона, който щеше да продължи до късно през нощта.
— Бих желала татко ти да беше тук, за да те види, Били Джо — каза щастливата майка, докато красавицата на класа се качваше в колата.
— И аз мамо. Да се прибираме в къщи.
— В къщи? — обърка се майка й.
— Искам да си почина малко. После ще се преоблека за празненството. Така става ли?
— Изглеждаш зле — огледа я загрижено. Дъщеря й кашляше вече втора седмица, но бе настояла да участва в представлението.
— Най-обикновена настинка, мамо — раздразнено отсече момичето.
Когато наближиха къщата, Били Джо вече се държеше за главата и простенваше. По бузите й бяха избили червени петна. Ужасена, майката се втурна вътре и набра девет-едно-едно. От полицията й казаха да остави болната в колата на топло. Докторът пристигна след три минути.
В линейката девойката скимтеше от болка при всеки опит да си поеме дъх. Майката попиваше потта по челото на детето си и хлипаше.
Пред спешното отделение една от сестрите я подхвана нежно под ръка.
— Ще направим всичко необходимо, госпожо Пикет.
Убедена съм, че скоро ще е по-добре.
Два часа по-късно от устата на Били Джо Пикет блъвна кръв и тя почина.
17:12 ч.
Форт Ървин, Барстоу, щата Калифорния
В началото на октомври времето в калифорнийската пустиня бе капризно и непостоянно като заповедите на млад лейтенант, поел първия си взвод. Този път денят се случи ясен и слънчев. В уютния си двуетажен офицерски дом, недалеч от подготвителния новобрански център, Филис Андерсън с ведро настроение се зае да приготвя вечерята. Жегата беше трудно поносима и мъжът й, който от две седмици страдаше от лека настинка, все още не се беше събудил от следобедната си дрямка. Жената се надяваше, че горещината и слънчевите лъчи ще го излекуват веднъж завинаги.
Отвън се чуваше ромоленето на пръскалките за поливане. Сред дългите следобедни сенки цветята бяха разтворили късните си есенни цветове и контрастираха ярко с обкръжаващата ги пустош, чието единствено украшение бяха кактусите и черните базалтови скали.
Филис постави макароните в микровълновата печка. Ослуша се дали мъжът й не слиза по стълбите. Довечера щеше да има нощни учения. Топуркането обаче по-скоро принадлежеше на дъщеря им — Кейт младша, която сигурно бе развълнувана от очертаващото се ходене на кино, докато таткото щеше да работи. Все пак беше петък вечер.
— Кейт, престани! — извика Филис.
Не беше детето. На прага се появи мъжът й, полуоблечен в пустинен камуфлаж. Беше плувнал в пот и стискаше здраво главата си, сякаш се боеше да не експлодира.
— Болница… помощ… — изстена той.
Давейки се пред ужасените очи на Филис, той се строполи върху кухненския под.
Жената замръзна шокирана, но след секунда изхвърча от кухнята с решителността и бързината на войнишка съпруга. Излезе на улицата и без да чука, влетя в съседната врата.
Капитан Пол Новак и жена му Джуди я зяпнаха, когато се появи в трапезарията им.
— Филис! — Новак скочи. — Какво е станало, Филис?
Жената на майора не губеше време в излишни приказки.
— Пол, необходим си ми, да вървим. Джуди, ти също идваш с нас, ще наглеждаш момчетата. Бързо! — След което се обърна и напусна къщата, следвана от капитан Новак с жена си. Когато трябва да се действа, войника не задава въпроси. Оказали се в кухнята на семейство Андерсън, Джуди се ориентира.
— Девет — едно — едно1? — Джуди Новак се хвърли към телефона.
— Няма време! — извика Новак.