— Още тогава ли ви беше любовница Кети Браун?
— Близка приятелка…
— Разбира се, Патриция Джексън не знае нищо за нея.
— И надявам се, няма да узнае.
— И тъй, филмовата група заминава за България и вие я използувате да пренесе материали за Тони.
— Това не беше сложно — покрай цялата апаратура… Само хартията ми създаде повече затруднения. А аз, узнавайки още в Щатите от какъв характер е филмът, успях чрез Кети да подскажа на режисьора, че най-доброто място за техните снимки е село Захариево с околните скали. Това помогна. Още като видял Захариев, Режисьора решил, че няма по-подходящ декор за филма му от черните ридове и езерото под тях. Скоро след Кети тръгнах и аз. Оттук нататък беше лесно.
— Защо доведохте Патриция Джексън?
— За да помага при изнасянето на парите.
— Защо не живееше с вас в „Рубин“?
— От предпазливост. Все едно, имахме различни паспорти. Пък и заради Кети…
— Как влизахте в контакт със Стефана?
— Посредством Кети, с писма.
— С налепени вестникарски букви?
— Да.
— Знаехте ли къде е ателието на Тони?
— Да… почти. Сред тия скали аз като младеж съм прекарвал много дни.
— Опишете механизма на разпространяването на доларите.
— Стефана ги взимаше от Тони и в село Захариево ги предаваше на Кети, Кети на мен, аз пък на Патриция…
— В две еднообразни червени бански чанти, които си разменяхте.
— Да. Получавах празната, давах пълната.
— Да преминем сега към Лорда. Защо го убихте?
Кръчмаров отново свали очилата, дълго и замислено ги бърса:
— Вярвайте, никак не исках…
— Това ни е вече известно: той ви беше много симпатичен и прочие. Конкретно към въпроса: защо го убихте? И този път — по-подробно.
Мирски изрече последните думи съвсем тихо, но в гласа му прозвучаха нотки, които смразиха дори мен.
— Сам не зная как Лорда попадна по следите ми — отвърна Кръчмаров. — Това стана на двайсет и първи август. Бях получил от Кети голяма пратка, която трябваше да предам на Патриция. Срещата ми с Кети се състоя на плажа край автобусната спирка „Журналист“. Приех чантата и след това взех рейсовото параходче за Варна. Там, пред пристанището, ме чакаше Патриция. Аз й предадох пълната чанта, тя ми върна другата празна. Останах, докато Патриция мине през митницата, и успокоен се упътих назад. Тогава именно срещнах Лорда. Познах го веднага. Той ме попита направо — беше много груб — колко долара съм предал в червената чанта на русата жена и коя е тази жена. Срещата ме изненада толкова много, че в отговор не можах да измисля нищо убедително. Отвърнах, че в чантата има багаж, но той ми се изсмя и ме заплаши, че ако не му разкрия истината, ще се разправи с мен, както намери за добре. Познавах Лорда, познавах добре и неговата безпощадност… Пък и не знаех какво е видял и откъде ме следи. Сега предполагам, че от плажа при спирка „Журналист“, където е забелязал как взимам чантата от Кети.
— Точно така — каза Мирски. — А оттам той ви е проследил с моторница чак до Варна, след което е отишъл до село Захариево, за да поразпита за вас. Но защо го убихте?
— Бях изпаднал в истинска паника. Мислех, че ако Лорда проговори, всичко рухва. Страхувах се не само за себе си, но и за Стефана, за Тони, за Патриция… И за Кети. Обичам тази жена.
Кръчмаров изрече последните думи с толкова искреност, че ми стана още по-противен.
— По-нататък?
— По-нататък… бях принуден да залъжа Лорда с една полуистина, че съм предприел интересен бизнес, не му казах точно какъв. Тогава той извади от джоба си една стодоларова банкнота и ме попита аз ли съм я направил… Казах му, че ще му разкрия всичко вечерта, и го поканих на среща в 23,30 пред „Рубин“ край павилиона за закуски. Той се съгласи. Малко по-късно в хотела ми позвъни Стефана — това се случваше за първи път — и ми съобщи разтревожена, че в селото дошъл Лорда и я подпитал за мен — знае ли, че съм жив и прочие… Тогава се реших… Вечерта Лорда дойде…