— И го убихте! — изрече с матов глас Мирски. Чувствувах гнева, който клокочеше в него. — Но какво направихте преди това? Доколкото знаем, вие хвърлихте червената чанта край Дома на журналистите.
— Да, исках да изтрия всички следи.
— А синята чанта?…
Кръчмаров изненадано вдигна очи към Мирски.
— … която купихте от кооперация „Макаренко“?
— Взех я за Кети — отвърна замаян Кречмър — вместо червената… Донесох я в една амфора, която купих от рибарите.
Спомних си онзи първи ден в хола на „Рубин“: веселият и добър чичо Док и амфората, която тоя любовно полага в краката на своята Кети… Но тогава аз гледах като „пупи“.
— Разкажете как конкретно сте убили Лорда.
Кръчмаров дълго мълча, сетне бързо хвърли, сякаш за да се освободи от последните си задръжки:
— Всичко зависеше от точното разпределение на времето. В 23.25, когато крупието даде почивката, аз веднага излязох заедно с Кети и тръгнах към задния вход на хотела. Тя остана долу в парка, аз се качих пеша до седмия етаж. Минах към балконите и оттам — към стаята на Ричард Брук. Взех камата; бях я забелязал още през деня, когато Брук се върна от снимки. Канията пъхнах в куфара на Режисьора, а пък червената чанта на мис Карлова прехвърлих в стаята на Робинзон Голдсмит. Смятах, че с това ще създам впечатление на хаос, толкова повече, че през тия две-три минути едва не се сблъсках с мис Карлова и с оператора Фернандес, които излизаха от стаите си. Изобщо в коридорите имаше голямо движение и това доста ме улесни…
— Наистина много — каза Мирски. — Продължавайте!
— Аз… изтичах към павилиона. Забелязах Лорда отдалече, нея вечер имаше хубава луна. Беше се изправил до павилиона и чакаше. Аз отидох към него и…
— И забихте ножа в гърба му! — почти беззвучно прошепна Мирски. — И се върнахте при своята Кети и влязохте в казиното и продължихте да играете комар. Това вече знаем. Разкажете сега защо искахте да убиете Тони и собствената си жена.
— Не исках, не! Вярвайте ми, не исках! Това стана случайно. Когато чух, че Тони е в опасност при скалите, аз незабавно последвах автобуса, с който другите бяха тръгнали за Захариево.
— С какво?
— С мерцедеса на Голдсмит. Колата беше оставена отключена пред хотела още преди арестуването на евреина. Междувременно аз успях да кажа на Кети да ме чака пред училището и да извика там и Стефана. Аз… бях уплашен… много уплашен. Опасявах се от разкрития. Убеден бях, че рано или късно ще се разбере, че задържаният Голдсмит няма нищо общо с убийството и че ще почнат да ровят и около мен.
— И тъй, вие тръгвате с мерцедеса, оставяте го на единайсетия километър, а последните петстотин метра до селото изминавате пеша…
— Да. И когато влязох в селото и видях Тони на скалата, разбрах, че е настъпил краят. Трябваше да действувам… Обстоятелствата налагаха.
— Напълно ви разбирам. И как действувахте при тия така налагащи се обстоятелства?
— Пред училището дойде Кети, много разтревожена. Поисках й оръжие, тя донесе револвера. След малко на площада се появи и Стефана. Беше обезумяла, в плен на една от ония свои кризи. Исках да й обясня, че трябва да бягаме, но точно в този момент Тони започна да хвърля парите от скалата. Аз… как да кажа… също не съм добре с нервите… нощем не мога да спя… особено през последните нощи… загубих контрол над себе си и започнах да стрелям. Стефана се нахвърли върху мен, започна да ме блъска и бие, и дращи по лицето. И слава богу, иначе щях да улуча Тони… В замяна на това обаче аз изпаднах в сляпа ярост… В такова състояние не зная какво върша… Ударих я е револвера по главата, тя падна. Наблизо имаше някаква кола. Качихме Стефана и подкарах към шосето. Чух изстрели зад себе си, усетих как задните гуми спадат, но успях да се добера до единайсетия километър. Там се прехвърлих в мерцедеса и продължих до Златните пясъци. По-късно ми казаха, че Стефана е мъртва, а Тони ранен.
(В съда Стефана даде някои обяснения, които хвърлиха пълна светлина върху събитията от онази драматична нощ. След като получила онова предупредително писмо от Кръчмаров, тя, уплашена не толкова за себе си, колкото за своя син, поискала от Тони да се качи незабавно в ателието и унищожи всичко. Тази нощ обаче Тони проявил някакво необяснимо упорство и отказал да изпълни волята на майката. Тогава тя отново прибягнала до заплахи и накрая, обзета от ония пристъпи на свиреп гняв, посегнала да го бие. Озлобен, потиснат, доведен до отчаяние, Тони отстъпил и се качил на скалите, но вместо да унищожи ателието и донесе останалите пари, той само грабнал ония долари, които демонстративно хвърлил над нас.