Ударът по тила дойде тъй внезапно, че дъхът ми пресекна не толкова от болка, колкото от изненада. Полетях с глава напред към един розов храст, но преди да падна, нечии ръце ме сграбчиха откъм гърба и извиха лактите ми зад кръста, нечии силни ръце, които ме стягаха като стоманено менгеме.
Бях така поразен, че една дълга минута не приложих нито една от познатите ми хватки, за да се освободя. Обратно, държах се като побеснял гамен, когото хлапетата от махалата са „пленили“, за да го напердашат: ритах, ръмжах, разтърсвах тялото си, обръщах се дори да хапя, но ръцете зад мен стягаха все по-неумолимо и вече ребрата ми започнаха да пращят. Глухо завих от болка.
Не усетих кога нападателят измъкна пистолета от джоба ми, но почувствувах дулото му да се впива в гърба ми.
— Мълчи или ще стрелям! — каза един дълбок, спокоен бас, като леко по английски търкаляше думите под езика.
Положих неимоверни усилия да се овладея, да се успокоя, да мисля. Да продължа борбата при това положение, беше безразсъдно. Да викам за помощ, също нямаше смисъл: докато се притекат хора, аз можех да се превърна в труп. А да съобщя на нападателя, че съм от милицията, можеше само да ускори края: в басовия глас имаше една безапелационност, която не оставяше никакво съмнение относно искрените му намерения. Пък и да си призная, срамувах се да открия, че съм представител на властта, толкова унизен се чувствувах в стоманената прегръдка на човека.
Изправих се, отпуснах мускули укротен. Дулото на пистолета беше все тъй впито в гърба ми, срещу сърцето: явно човекът зад мен имаше онзи минимум от познания по анатомия, който всеки уважаващ себе си професионален убиец трябва да притежава.
— Така те искам — каза той. — Good boy1!
Не отвърнах на язвителния комплимент, трескаво търсейки изход от примката. Внезапно ми ми мина през ума снощното „нападение“ на Ели и неволно се засмях, толкова абсурден и глупав ми се видя начинът, по който бях попаднал в клопката.
— А сега, бой, ще дойдеш да се видим на светло — рече спокойно човекът. — Move!
Той ме бутна с пистолета към къщата. Тръгнах покорно, дори с желание — у мен се пробуди спасително любопитство: щях да видя човека, щях поне да разбера нещичко.
Все тъй, без да отпуска лактите ми, той отключи вратата, след това натисна бутона на осветлението и едновременно с това ме блъсна към креслото:
— Седни!
Седнах, обърнах се: беше Лорда, изпъчил гърди в изискания си сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка и с пистолета, насочен към мен.
— Охо! — пропя той, като изкриви устни в лека усмивка, която смекчи суровата бръчка под бузата. — Момчето с хубавото девойче! Стар познат. Питам се аз, какво ли търси… мм… такъв плейбой в „Ропотамо“ с такова мило гърлче, а то какво било…
Едва сега можах да разгледам Лорда по-отблизо: големите му очи ме обливаха с яркосива светлина, а цялото му същество излъчваше една странна смесица от нежност и бруталност и в същото време някаква уморена снизходителност, която привличаше и обезоръжаваше.
Той също ме разглеждаше, но като естествоизпитател, който наблюдава под лупа интересно насекомо, и аз полагах неимоверни усилия да не заприличам на насекомо.
— И тъй, бой — заговори той с все по-забележимия си английски акцент, като често се спираше, за да намери подходящата дума, израз на склероза или на незнание на българския език, — сега ти ще ми кажеш защо ме следиш, какво си търсил в моя дом и изобщо какво искаш от мен. И за да бъдем наясно още от самото начало, нека ти съобщя, че аз съм лежал тъкмо девет години в Синг-синг. Ако си слушал за него, това е… мм… как се казва… един образцов американски затвор за гангстери. Лежал съм и четири години в Централния. Ако потрябва, ще полежа още няколко години, а може би само седмици, защото ще те застрелям в положение на самоотбрана при опит за… как се казва… loot в моя дом.
„Член 5 от Наказателния кодекс“ — мина ми през ума. Можеше да ме застреля, без да му мигне окото, и наистина щеше да лежи само няколко седмици, а може би и никак.
Бях се успокоил напълно и както винаги при подобни обстоятелства, бях обзет от благословеното състояние на кристална бистрота на ума. Бързо прехвърлих в главата си десетина начина да се справя със ситуацията. Без съмнение Лорда беше физически силен и държеше оръжие, но имаше шейсетина години, а аз двайсет и шест, при това — отлично обучен за случаи като този.
— Виж какво, бой — каза той, — аз съм работническа класа, а днес съм изкарал осем часа край машината. Хайде, говори, че ми се спи.
Планът ми беше готов.
— Добре — отвърнах. — Ще говоря. И ще бъда откровен, като искрено се надявам, че ще се споразумеем. А кой ме праща, ще ви съобщя накрая. Сега само ще ви открия, че ние и вие вършим един и същи бизнес.