— Тъй… И какъв е този бизнес?
Посочих с глава към ателието:
— Фабрикуваме ценни парични знаци за улесняване на стопанското обръщение.
— Тъй, тъй… — каза той пак и не разбрах подиграва ли ми се: — И какво ми предлагате?
— Да работим заедно. От нас материалите, организацията, разпространяването на стоката и всичко останало, от вас — само трудът и опитът.
— Тъй, тъй… — повтори той замислено, като ме пронизваше със светлите си очи. — А ако звънна на милицията?
— Утре нашите хора ще ти го върнат с лихвите. Ние те следим от цяла седмица, знаем къде се намираш всяка минута на деня и нощта — от „Ропотамо“ до „Астория“.
Той подсвирна:
— Значи силна организация, а?
— Ще имаш възможност да я опознаеш, когато заработим заедно — отвърнах нехайно, питайки се дали той приема и думица от моите евтини импровизации.
— А ако не желая да работя с вас?
— Сам ли искаш да продължиш? Като занаятчиите? Ние ти предлагаме индустриални методи. Живеем в атомния век.
Но лицето му мина сянка. Той каза:
— Аз отдавна вече не се занимавам с това.
Звучеше искрено.
— Хайде, хайде! — казах. — Не е хубаво Лорда да се принизява до категория муха. Познаваме ние лъвската му лапа. — И решително хвърлих: — Доказателството е в джоба ми.
— Какво доказателство? — смръщи той вежди.
— Онова, което търсих тук.
Той сви тънките си устни, очите му заплашително се полузатвориха; приближи се до мен и опря пистолета на гърдите ми:
— Дай! — каза той и повтори: — Дай!
Бе само на две крачки от мен. Овлажних устни, преглътнах, бавно пъхнах ръка във вътрешния джоб на сакото, побърках вътре, после още по-бавно започнах да я изтеглям. Наблюдавах как очите му следят движението й, в очакване да видят какво ще извади. Имах само още една секунда. Ръката ми излезе със сноп долари между пръстите. Той изненадано отвори очи, а аз с всичка сила го ритнах между слабините. Той изстена, сгърчи се надолу, но ударът по брадата го изправи, което ми даде възможност да му нанеса още два прави под окото и носа. Пистолетът се търкулна на пода, но заедно с това едно мощно кроше в зъбите ме отпрати към него и аз по-скоро инстинктивно го напипах, чувствувайки как в същия момент очилата ми се изхлузват, а една малка кост се завъртва в устата ми сред солена кръв.
Бързо се изправих: пред очите ми играеха деформирани паяжини и светлини и насочих пистолета към размазаната фигура, която трябваше да бъде Лорда.
— Горе ръцете!
Фигурата идваше към мен, не ми оставаше нищо друго, освен да стрелям.
— В името на закона, горе ръцете! — извиках отчаяно.
Фигурата замръзна на място.
— Какво каза? — чух през мъглата и болката.
— В името на закона, арестуван сте!
Изведнъж той започна да се смее — грубо, язвително, гневно.
После се наведе, взе нещо от пода, изправи се и ми го подаде. Протегнах ръка: бяха очилата. Бяха здрави и когато ги сложих, отново видях Лорда, стоеше отпред, загледан в мен с унищожителна насмешка. Под дясното му око се разливаше синьо петно.
Изплюх избития зъб, напипах с език празното място — беше горен резец.
— Имам един приятел зъболекар, който слага отлични… мм… как се казва… протези — с изящно злорадство изрече Лорда. — Само че се плаща с долари.
Не отвърнах на предизвикателството, само си представих как ще стана за смях пред кралица Елина с избития зъб. Вдигнах слушалката на телефона и поисках от дежурния на отдела да прати кола.
Изглежда, Лорда едва сега повярва, че съм служебно лице. Настани се удобно на креслото, пристегна вратовръзката си, опипа синината под окото и изрече с невъобразимо презрение:
— Ама там имало още… хм… говеда!
— Ставай! — рекох. — И върви пред мен. Там ще видим кой е говедо.
Навън Луис Армстронг продължаваше сърцераздирателно да приплаква. Цялата ми първа среща с Лорда трая по-малко от една плоча 33 оборота.
7. Втора среща с Лорда
Разделяше ни писалището в малкия ми кабинет. Не бързах да почна. Дразнеше ме надменното му държане, още се въртяха в главата ми неговите „говеда“. Търсех подходящия тон за разпит на тази опасна птица, минала през по-изпечени шерлокхолмсовци от мен. Колебаех се също дали да позвъня на шефа и го уведомя, че държа в ръцете си началото на важна нишка.
Натъпках лулата, запалих я с втората клечка — внимавах да не ми трепери ръката. Да пуша обаче не можех: венецът под избития зъб лютеше и продължаваше да кърви.
Той също не изглеждаше по-добре: ударите по слабините и лицето го бяха доста поразтърсили. Въпреки това обаче седеше на стола коректен, спокоен, с изпъчени гърди, а на устните му играеше благосклонно-господарска усмивка, подсилена от саркастичните искри в сивите очи.