— Е, бой — проговори той, — няма ли да ми покажеш най-после заповедта за арестуването?
— Утре ще ви я представя — отвърнах, — сега нека приемем, че сте мой гост, бива ли?
Той поклати състрадателно глава, сякаш имаше насреща си момченце, на което трябва да се прощават лудориите, сетне извади от страничния си джоб дълга кутия цигари, видя, че е празна, и небрежно я хвърли на масата пред себе си. Беше „Кент“.
— Аз посрещам гостите си по-любезно, особено в два часа през нощта — каза той.
Да, имаше в този човек някакво необяснимо очарование. Изкарах пакет „Родопи“ от чекмеджето, поднесох му цигара, сетне сварих кафе. Той отпи със същата небрежна елегантност, с каквато се обличаше и говореше.
— Леблебия! — отбеляза той снизходително. — Ако бяхте останали при мен, щях да ви почерпя с бразилско. А пък за вашата лула имам истински Халф-Халф. Заповядайте пак. Вратата ми е винаги отворена за вас. Излишно е да си носите шперц.
Бе преминал на вие. Това вече беше напредък.
— Благодаря — казах, — при първия удобен случай ще се възползувам от вашата покана. А сега ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса?
— Смея ли да откажа на такъв любезен домакин?
Той запали цигарата, пусна лениви кръгчета дим към тавана, видя на стената евтина репродукция на Гогенови таитянки край морето — единствения ми спомен от екскурзията в Лайпциг, подхвърли:
— Виждам, че ставате все по-културни. Последния път тук имаше един… мм… как се казваше… Шишкин.
Сетне с почти механично движение извади от вътрешния джоб на сакото си цветна химикалка и започна да нахвърля върху „Кента“ някаква скица. И престана да ми обръща внимание.
Реших с един удар да го сложа на място.
— Кажете, Бонев — започнах, — къде сте…?
— Можете да ми викате Лорд — прекъсна ме той меко, — всички приятели ми викат Лорд. Много сте ми симпатичен.
Захапах лулата, за да не избухна.
— Добре… драги Лорде. Кажете ми, къде криете хартията?
Той вдигна глава от скицата и ме изгледа:
— Онази за фалшифициране на пари ли?
— Тъкмо нея.
— Изразходвах я — каза той.
— Кога?
— Горе-долу преди седем години.
— Как да ви разбирам?
— Много просто: преди седем години ме пипнаха, на американски се казва „тикнаха ме in the can“. Тъкмо бях пуснал една голяма партида на пазара. Нова хартия не можах повече да получа, бях възпрепятствуван от… мм… обективни причини.
Отново наведе глава над кутията и продължи да рисува.
— А с какво направихте най-последната партида? — попитах.
— Коя точно?
Извадих снопа долари от джоба си и ги разпилях върху бюрото.
— Тази.
Той прекъсна рисуването, остави химикалката, взе една банкнота, вдигна я срещу лампата, разгледа я с око на специалист. Аз пък погледнах към „Кента“, но не можах да видя нищо, освен някакви зеленикави драскулки.
— Ученическа работа — каза той и пренебрежително хвърли банкнотата. — Аз нямам нищо общо с този мм… как се казва… рабиш.
— Тоест?
— Рабиш. На български „боклук“ — обясни той и продължи да си рисува.
— Струва ми се, че ще трябва да докажете това.
— Кое?
— Че нямате нищо общо с този „рабиш“.
— По-скоро ВИЕ ще трябва да докажете обратното — рече той невъзмутимо, като ловко движеше писалката върху малката повърхност на „Кента“, и аз вече трудно откъсвах поглед от ръката му. Обзе ме маниакално желание да узная какво рисува. — Но — продължи той, — ако непременно държите да се запознаете с моето производство, слезте долу във вашия музей, там има образци от него.
Умееше да се бори този човек. Отново захапах лулата: тютюнът, комбиниран със солената кръв, даваше един отвратителен привкус в устата, от който ми се повдигаше. Отгоре на всичко не исках и да призная, че никога не съм обръщал внимание на неговото „производство“ в малкия ни музей, където се съхраняваха бисерите на нашата криминална история.
— Кажете, Лорде, колко пари си докарвате на месец?
— Към сто и петдесет — отвърна той разсеяно, като хвърли бегъл поглед върху мен. Нима ме рисуваше?
— Колко харчите?
— Триста — каза той и продължи да драска върху кутията.
— Откъде останалите сто и петдесет?
— Получавам от Америка. Имам там добри приятели.
— Кога сте получили за последен път?
— През юли. Донесе ми ги един френд.
— Какво ги направихте?
— Купих си от Кореком автоматична перална машина.
— Кой е този ваш приятел?