— Длъжен ли съм да кажа?
— Все едно, ще узнаем и без вас.
Той вдигна за миг ръка от цигарената кутия и без да ме поглежда, съзерцаващ само рисунката, бавно изрече:
— Робинзон Голдсмит. От Чикаго.
— Драги Лорде, одеве имахте любезността да ми съобщите, че сте лежали в Синг-синг и в Централния. Защо?
Той вдигна глава към мен: на лицето му се четеше нескрито удивление.
— Наистина ли не знаете?
— Представете си, не — рекох и се почувствувах последен невежа.
Той се поусмихна и отново пусна кръгчета дим към Гогеновата репродукция. Не се съмнявам, че в този момент той ме вземаше за безнадежден „плейбой“, с когото не заслужава даже да се разговаря. Като поразмисли малко, той се наведе над рисунката и с бързо движение нанесе няколко нови линии. Пръстите му бяха тънки, дълги и красиви. И все още не виждах какво рисуват. А любопитството ми ставаше вече болезнено.
— Може ли да получа още една чашка кафе? — попита той. — По това време съм свикнал да спя, а не да разказвам своята биография.
Налях му кафе, той пи, сетне разсеяно продума:
— Значи вие наистина не знаете кой съм… — И бавно и отчетливо добави и в гласа му имаше нотки на неприкрита гордост: — Аз бях най-големият фалшификатор на двете Америки.
— Поздравления — казах. — Как попаднахте в Америка?
— Ех, бой — въздъхна той, — защо ме караш да си припомням миналото? Не е приятно това за мен, стареца.
— Съжалявам, драги Лорде, но обстоятелствата налагат.
Той поклати глава и в това поклащане прочетох ясно, че ако реши да ми разкаже за миналото си, то това ще стане не защото са му наложили обстоятелствата и още по-малко аз, а защото го е пожелал сам, доброволно.
— Well, бой — въздъхна той пак, — ще ти кажа само защото си ми симпатичен. Симпатичен ми стана още като те видях в „Ропотамо“.
— Безкрайно съм поласкан — казах, чувствувайки, че се изчервявам: дявол да го вземе, наистина бях поласкан от комплимента на този най-голям фалшификатор на двете Америки, който умееше да се усмихва тъй подкупващо. — И тъй, кога напуснахте България?
По лицето му премина усмивка, далечна като спомен.
— През двайсет и осма — продума той повече за себе си, — малко след като завърших… мм… как се казваше… Grafic school в София. Тогава това училище подготвяше солидни кадри, не като сегашните печатарчета. Но нямаше хляб за мен тук и емигрирах. Право в Америка. А там, бой, скоро ме оцениха, взеха ме в цинкографията на „Ню Йорк таймс“, в „Лайф“, а после… — Той се позамисли.
— После? — подканих аз нетърпеливо.
— После преминах на частна практика. Там, ако ви е известно, личната инициатива се поощрява. Заех се с производството на долари. Уверявам ви, професията е много доходна.
— Не се съмнявам. По-нататък?
— По-нататък… мм… принудиха ме да прекратя производството. Веднъж, па два пъти, па три пъти… Не, бой, това не беше никак приятно.
— А след третия път?
— След третия път дойде войната. Хм… повоювах срещу немците, а сетне…
Лицето му се помрачи: явно премълчаваше нещо, и то нещо съществено. Вдигна цигарената кутия, дълго и разсеяно се любува на скицата — с осанка на истински художник, после бавно я остави. Успях да съзра един зеленикав полупрофил на човешко лице. А той добави:
— Сетне дойде the victory2, завърнах се в Чикаго и се опитах отново да захвана занаята. Но, бой, положението се беше много променило. Много. Какво да се прави, война! Бях станал… хм… как се казва… популярен. Вестниците писаха за мен, говорих даже по радиото. Честно казано, това много ми попречи да работя спокойно. Тъкмо да почна, и ми дадоха още пет години, аз пък не се съгласих да лежа и тогава те ме… изритаха, нали така се казва — екстрадираха? Нямаше какво да се прави, дойдох си в къщи.
— Където пренесохте вашия американски опит.
— Познахте. Вие сте умен, бой.
— Благодаря. И как, потръгна ли тук работата?
— О, отначало дори много добре, но един човек излезе много… мм… талантлив… пипна ме и ми лепна тъкмо дванайсет години. Лежах само четири… благодарение на същия приятел. И оттогава…
— Оттогава?
— Оттогава — нищо. Станах работническа класа и се трепам за сто и петдесет лева на месец.
— Нима?
— Да, бой, стар съм вече. Както се казва в оня филм, героите са уморени. — Лорда помълча, завъртя кутията между изтънчените си пръсти, усмихна се някак си замечтано и добави: — Освен това дадох дума.
Имаше в последния му израз една искрена тъга, бих казал — някакво носталгично чувство, което заразяваше.
— Дали сте дума? За какво?
— Да се оттегля от занаята.
— Хайде де! И кому!
— На същия този приятел.