Налях си последните капки кафе и ги изгълтах. Беше студено. Часовникът показваше три. Долу преминаваха първите дежурни трамваи. Не знаех как да продължа. Имах смътното чувство, че не съм дорасъл за борба с човек от такъв калибър. Единственото нещо, което можеше да го уличи в престъпление, беше банкнотата от пирографираната кутия. Но тя беше в джоба ми и трябваше да изчакам началото на работното време, за да я дам на анализ. Все пак попитах:
— Къде се намира сега Робинзон Голдсмит?
— На Златните пясъци. Хотел „Рубин“, стая 742.
— И вие ли бяхте с него там?
— Не, с него бях само на Слънчев бряг.
— Защо се върнахте?
— Изтече ми отпуската.
— Лорде — казах, — в момента в страната са пуснати хиляди долари…
— … за улесняване на стопанското обръщение.
— Именно. Какво ще кажете по този въпрос?
— Лошо. Много лошо.
— Следите водят в Кореком, откъдето сте купили вашата автоматична перална машина, водят и към Златните пясъци, към Голдсмит.
Очите му изведнъж потъмняха, той опря ръце на писалището, надвеси се над мен и изрече спокойно, прекалено спокойно, но аз усетих напрежението, което клокочеше зад студените очи:
— Слушайте, бой, вие като че наистина сте се заели да ме… мм… натопите, а?
— Никого нямам намерение да натопявам. И моля, дръжте се прилично, намирате се пред служебно лице.
Той се изправи, изпъчил неестествено гърди, каза:
— В такъв случай пуснете ме да си вървя! Вие нямате никакво право да ме задържате. Иначе ще се оплача на прокурора.
— Имам право да ви задържам. Вие упражнихте насилие над орган на властта — хвърлих аз неуверено и гузно.
Разбира се, не бях прав, но той трябваше да остане тук поне докато узная резултата от изследването на неговата банкнота.
Тогава той се усмихна с унищожително презрение и изрече:
— Щом е тъй, моля, обадете се на номер 78-49-09 и съобщете, че съм арестуван за фалшификация на долари. И пред вас няма да кажа нито дума повече.
Шокът беше толкова силен, че едва не изтървах лулата: 78-49-09 беше домашният телефон на шефа. Една дълга минута не знаех какво да предприема, сетне се сетих, че и без това имам намерение да звъня на Мирски. Минах в съседната стая, завъртях номера. Естествено, не предадох искането на Лорда. В отговор на сънливия глас на шефа съобщих само, че съм задържал едно много подозрително лице, което има връзка с нашата акция, и го помолих да дойде незабавно въпреки късния или по-точно — ранния час. И пратих кола.
В продължение на четвърт час Лорда и аз мълчахме. През тия минути аз изжабурках наранената си уста с вода, а на Лорда дадох пластирче за синината под окото. Сърбеше ме езикът да го запитам за неговите гравюри, за онази чудесна преса, за техниките, които прилага в работата си, но се страхувах да не ме среже: твърде категорична беше декларацията му, че няма да говори, пък и се държеше така, сякаш не съществувах: занимаваше се единствено със своята рисунка върху цигарената кутия, като нанасяше последни поправки.
Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори, показа се Мирски — масивен, недоспал и небръснат. Обгърна с поглед стаята, видя Лорда, трепна изненадан. Погледна и мен с нескрито удивление, приближи се до Лорда, усмихна се. Лорда се изправи, също се усмихна, махна марличката от окото и разпери ръце.
Ако в този момент наблизо беше експлодирала атомна бомба, навярно нямаше да я чуя, толкова бях слисан. Във вкочанясалия ми мозък заблещука една-единствена мисъл: направил съм величествен гаф! Гледах как си стискат горещо ръцете, как се тупат по раменете, как сядат един срещу друг и се гледат като влюбени, и не разбирах нищо, нищо.
— Е? — попита шефът, като по навик самодоволно потри длани. — Казвайте сега каква е картинката. И конкретно.
Пръв заговори Лорда, все едно — аз не можех да изкарам нито звук от устата си.
— Бос, твоят чирак ме обвинява във фалшификация на долари — каза той добродушно.
— Вярно ли е това? — попита Мирски и въпросът беше зададен не на мен.
— Не — отвърна Лорда и го каза тъй просто, че повярвах и аз.
— Свободен си — каза шефът. — И извинявай!
— О кей, бос. Много здраве в къщи.
Лорда прибра цигарената си кутия в джоба, взе си шапката и протегна десница на Мирски.
След малко Иван Бонев беше на свобода.
Преди това обаче от вратата той се обърна към мен и милостиво подхвърли:
— Ти си гуд бой, но има да се учиш още много.
От прозореца го видяхме да крачи бавно и необикновено изправен към центъра на града.
Така и не можах да разбера какво е нарисувал върху „Кента“.
8. Поучителен разказ на шефа с лош край