— Той ли те нареди така? — попита Мирски, като посочи насинената ми буза.
— Да — казах и злорадо добавих: — Но и аз него!
— Докладвай!
Докладвах. Докладвах „конкретно“ всичко: за експертите в затвора, за банката и цинкографията, за „Ропотамо“ и бар „Астория“, за нощния обиск в жилището на Лорда и за енергичната ни схватка.
Той слушаше неподвижно със затворени очи и ако от време на време не вадеше шарената кърпа, за да бърше врат, бих казал, че спи. Трепна само веднъж, когато споменах за сменените банкноти в пирографираната кутия.
— Да видя!
Взе банкнотата, дълго я проучва с израз на неодобрение.
— Не биваше да правиш това — каза той. — Не само че е незаконно, но и не го заслужава човекът.
— А ако излезе фалшива?
— Няма да излезе фалшива, обзалагам се.
Този път нямах никакво желание да се обзалагам.
— Голямо доверие имате в този човек, другарю Мирски — казах сдържано. — Не знаете ли неговото житие-битие?
Той се прозина до разчекване на челюстите:
— Да, да… Ню Йорк, Лос Анжелос, Чикаго, стотици хиляди подправени долари, фалшификатор номер едно на двете Америки, тринайсет години в Синг-синг и в Централния… Това ли ти разказа той?
— Точно това.
Той се прозина още веднъж:
— Николай, този човек ми е спасил живота. И не само моя, но и на много други антифашисти от цяла Европа.
Отиде към чешмата зад паравана и пуфтейки, подложи глава под студената струя вода.
— Уф! Отдавна не съм ставал в три… Но нищо, помага за отслабването… Та докъде бях стигнал?
— Че ви е спасил живота.
— Точно тъй. В Донерхаузен. Може би знаеш, че съм изкарал в този нацистки концлагер цели две години. Когато през четиридесет и трета попаднах там, Лорда беше вече в лагера.
— Нима е бил антифашист?
— Ами! Фалшификатор. Плавал той като мобилизиран в американския търговски флот, подводница потопила кораба му, попаднал в плен. Германците надушили за необикновените му способности и го пратили в Донерхаузен в зондеркомандото за фалшифициране на чужда валута. Слушал ли си за това командо? В него бяха събрани най-добрите гравьори, графици, печатари, художници и фотографи от окупирана Европа. И докато останалите лагерници излитаха през комина на крематориума, те седяха ден и нощ над плаките и подправяха милиони долари, английски лири и швейцарски франкове, които хитлеристите използуваха за военните си цели и главно за поддържане на шпионския си апарат в чужбина. В замяна на това тия по неволя фалшификатори получаваха поносима храна, сносни жилищни условия, прилични обноски. В края на краищата малко преди есесовците да разрушат лагера, те също минаха през комина. Успяхме да избягаме само десетина души, и то единствено благодарение на Лорда. Той ни приготви такива съвършени книжа, че можахме да преминем безпрепятствено през всички германски контролни пунктове. Удивителни документи бяха те, върхът на неговото изкуство, нещо като негова лебедова песен… Защото след, това… Тъй се спасих и аз. Скитах няколко дни като офицер от вермахта с неговите удостоверения в джоба и накрая се натъкнах на една австралийска част, която ме предаде на братушките, но не след дълги разправии — австралийците не вярваха, че документите са фалшиви… А той, Лорда де, той остана в лагера. Докрай. Спаси се по една случайност в една полуизгоряла барака, където го откриха американците.
— Не пожела ли да се върне в България?
— Не. В лагера бяхме съвсем малко българи и при ония нечовешки условия Лорда ни помогна да оцелеем: носеше ни храна, лекарства, цигари… с риск на живота си. Мечтаеше да се върне в родината…
— Защо не се върна?
— Боеше се.
— А от есесовците не се побоя!
— Такива са хората, Ник… Но за Лорда имаше и нещо друго: прекалено много беше свикнал той със своята професия. Представи си — в продължение на три години в лагера той не се занимаваше с нищо друго, освен с едно-единствено нещо: фалшифицираше пари. И затова, когато се върна в Щатите, отново, едва ли не автоматично, се хвана за същата работа. Не му провървя и след четвъртата присъда го екстернираха като опасен за обществото елемент. Тогава той ми написа едно дълго и прочувствено писмо — искаше да си дойде в България. Ходатайствувах за него и месец по-късно той беше тук.
— За да подхване отново занаята си.
— Той не си даваше сметка за тукашната конкретна обстановка. Смяташе, че е както през двайсет и осма. Дадоха му дванайсет години.
— Които вие спомогнахте да се сведат до четири.
— Да, не крия. Той ми обеща, че никога вече няма да се занимава с фалшифициране на пари.
— И вие му повярвахте.
— Безусловно. Той е човек на думата. Оттогава не е пипнал фалшива банкнота.