— Слушай, Николай, тия книжки са намерени във Варна, в Пловдив и София, и то почти едновременно. Открити са в обменни гишета, в банки, в магазини на Кореком, в игралния дом на Златните пясъци… Не ти ли подсказва това, че имаме работа с добре организирана банда, и то конкретно нашенска?
Упорито вдигнах рамене — скромна демонстрация на желанието ми да мисля самостоятелно. Наистина аз уважавах своя шеф, но понякога го намирах твърде елементарен. Мирски беше от ония кадри практици, които влязоха в криминалния отдел веднага след войната и носеха със себе си много от чертите на онова време, а за мен, пък и за други млади колеги основният белег на тия кадри бе липсата на въображение.
Гледах мощните плещи на Мирски, едрата му нискочела глава, която му придаваше вид на дремещ лъв, малките му сиви, остри очи, които тъй добре умееха да човъркат в душите на арестантите, и си мислех: не, няма фантазия този човек!
Несъзнателно се приближих до прозореца и също хвърлих бегъл поглед надолу. Пропастта мигновено ме удари в мозъка, бързо отстъпих. Изкарах лулата, натъпках я и я запалих едва след третата клечка. И макар че се задавих, почувствувах прилив на увереност. Шефът явно не бе забелязал нищо.
— Другарю Мирски — казах, — ако ми разрешите, аз съм готов да се обзаложа с вас на каквото пожелаете, че тези долари са изфабрикувани в чужбина от опитни фалшификатори в добре обзаведени модерни фотогравьорски кабинети и след това са били внесени и разпространени у нас…
— … за да ги пласират по едно, по две парчета в Кореком и обменните гишета. Николай, тази хипотеза не издържа критика. Само един наивник би търсил в България широк пласмент на фалшифицирани в Америка или другаде пари. Виж, ако беше обратното — да се правят в България и да се изнасят в Америка…
— И все пак това не може да не е вносна стока. Погледнете хартията, вижте как безупречно са издокарани всички елементи, образите, буквите, цветовете… Тук е пипала много опитна ръка, а такава у нас, доколкото ми е известно, няма.
— Има.
— Къде?
— В затвора.
Отново неволно вдъхнах дима и кашлицата избухна с такава сила, че чак очилата заподскачаха на носа ми.
— Шерлок Холмс трябва да е пушил по-мек тютюн — каза Мирски разсеяно и без капка ирония, но аз бързо изтърсих лулата и я прибрах. (По онова време всички новаци в службата започваха с шикозни и по възможност английски лули. По-късно вече преминаваха към по-скромните и главно — по-евтини цигари.)
— Отдавна ли са там? Искам да кажа — в затвора? — попитах.
— Доста отдавна.
— Всички?
— Не, има още един… — Мирски се обърна към мен: по лицето му се бе разляло носталгично умиление, съвсем несвойствено за суровото му лице. — Ти не го познаваш. На времето ми създаде много работа. Световна класа… Но сега кротува. А що се отнася до облога — той доволно потри ръце, сякаш печалбата беше вече в тях, — съгласен съм. Да се обзаложим. Конкретно на една диня, при условие, че я изядем веднага.
— Както кажете.
— И да бъде студена.
— Ще се постарая.
Стиснахме си десници и след малко се върнах с голям заоблен вързоп вестници.
— Видя ли те някой? — попита Мирски.
— Минах през задния вход.
— Отлично. — Той извади ножче от чекмеджето. — Заключи вратата.
Махнахме доларите от писалището, постлахме вестници. Динята се оказа жълта.
— На късмет е — каза шефът. — На жълто много ми върви.
Освен това динята се оказа и необикновено сладка.
— Работата е там — продължи той, — че министърът на финансите беснее и чак Министерския съвет иска да занимае с тази история. Кожата ми ще одерат, ако не успея. Ясна ли ти е картинката?
— Повече от ясна — отвърнах, мислейки си, че трудно биха успели да одерат жилавата и дебела кожа на Мирски. Много хора се бяха опитвали да сторят това и винаги безуспешно: шефът съумяваше да се измъква сух от всички положения. Сега обаче го съжалих: макар и да не му одерат кожата, този път най-малко ще му я опекат на слънце. Защото, моля, Ник Карлов от утре няма да е вече в София, а далеко-далеко, където никой няма да може да го открие, никой, дори Шерлок Холмс в собствената му персона.
Мирски се прицели и ловко заби ножчето в центъра на зелената кора.
— Не, моето момче, нищо не ти е ясно. Половината хора са в отпуск, другата половина в разход. Като че без работа сме останали само ти и аз. Ние двамата срещу всичко това! — Той посочи купчината долари. — А като се има пред вид, че аз конкретно не мога да мръдна оттук, оставаш ти. Сам. Сега ясна ли ти е картинката, а?