— Shut up! Ще отговаряш само когато те питат. Какво работиш?
— Аз съм художник.
— Художник! Хо-хо! Намерил кого да мята. Ти си детектив. Нашата банда отдавна знае това.
Разговорът взимаше идиотско направление…
— Казвай сега — продължи другият — кого следиш напоследък! И да не лъжеш, че ще ти пръсна черепа.
Мълчах. Гледах жълтеникавата стена и пресмятах колко крачки ме делят от човека.
— Значи не щеш да си отвориш човката, така ли? Добре, аз имам начин да те накарам да пропееш…
— Не! — изхленчих аз. — Не, ще говоря. Всичко ще ви кажа.
— Аха, това по ми харесва. Хайде, изплюй камъчето!
Въздъхнах драматично и започнах:
— На мене ми е възложена задачата да обезвредя едни бандити, дошли от Марс.
— Еха! Къде са кацнали!
— Туристи са видели ракетата им под Черни връх. Оставили са си там кораба и са хукнали към София.
— И какво търсят в София?
Аз направих няколко незабележими крачки встрани.
— Там е работата, че не знаем точно — казах. — Носи се слух, че се канят да задигнат язовир Искър.
— Че за какво им е язовирът?
— Не се ли сещате? Марсианците си нямат вода на Марс. Имат си само пресъхнали канали. Та ще си вземат язовира в ракетата и…
— Слушай, не обичам да ме баламосват. Край с втория въпрос. Сега идва третият и най-важен въпрос. И не отговориш ли откровено, свършено е с тебе. И тъй — кого обичаш най-много?
Непознатият също пристъпи към мен. И с него долетя приятният полъх: люляк.
— Артър Конан Дойл — отвърнах.
В същия миг усетих жестоко одраскване по китката си. Светкавично се обърнах, наведох се и устремно, тъй както ме беше обучавал инструкторът по джудо, аз се хвърлих с глава напред към мястото, където се очертаваха краката на непознатия. Едно тяло падна, стаята се изпълни с писъци, пъхтене, шум на боричкане, кискане и аромат на люляк…
После всичко притихна и когато зениците ми свикнаха с тъмнината, Ели лежеше до мен и се усмихваше с големите си японски очи и с пълните си и силно очертани устни, които напомняха малко, весело сърце.
— Ще те убия някой ден, да знаеш — казах аз.
— Добре — съгласи се тя. — И ще бъде предумишлено убийство. Член 100, параграф 100, алинея 100 от Наказателния кодекс.
Сега гласът й бе нейният, много топъл, с ония алтови тонове, които ме подлудяваха.
— Член 127, параграф 10 — казах.
— На мен по ми харесва параграф 100.
— Перко си ти — казах. — И даже…
Тя ме целуна и аз забравих какво още исках да й кажа.
А после през страничното прозорче надникна крайчецът на бутафорно-романтичната луна и потопи всичко в сребриста светлина. Заплува във въздуха библиотеката, натъпкана с трудове по криминалистика, право, психология, статистика и с всевъзможни — признавам си — детективски и фантастични романи. Вляво се олюляваше стативът и до него преливаше с всичките си размазани цветове палитрата. А навсякъде другаде, по всички стени висяха неуловими, призрачни лица — маслени, акварелни, графични — всевъзможните образи на моята кралица Елина: тъжна, весела, нацупена, учудена, с отпусната коса, с пристегнат кок, с огърлица, с монашески затворена якичка, със съблазнително деколте — всички нарисувани е много ентусиазъм и с още повече несръчност. Обичах всички тия Елини и когато нея я нямаше тук, с тях се чувствувах по-малко самотен.
… После тя каза:
— Хайде да стягаме багажа!
— Излишно — погледнах луната и сърцераздирателно въздъхнах: — Никъде няма да отиваме. Поне аз.
— Ама наистина ли? — попита тя с оная невероятно детско-наивна интонация, която понякога ме довеждаше до отчаяние, а по-често — до желание да я целуна.
— Честна пионерска.
Тя приседна, косите й се бяха разпуснали върху голите плещи и аз я обожавах така.
— Пак ли оня старик?
— Да. Макар че не е чак толкова стар.
— Все едно. Очите му ще издера.
— Работа.
— Работа, работа! И кога ще заминем? През януари ли, когато имам староанглийски?
Прокарах пръсти по устните й, които се смееха дори когато цялото лице тъгуваше.
— Слушай, Смехурче, този път е друго. Този път аз сам. Разбираш ли? Сам! Голяма задача. Сполуча ли — край на следенето на петляркаджиите и на купуването на дини за шефа. И ще пишат вестниците за мен, помни ми думата, и навярно ще има премия, и ще се махна от тази високопланинска кошара, в която ми се вие свят, и ще ми дадат самостоятелен апартамент, и ще се оженим, без да чакаме твоята диплома.
Тя се гушна до мен.
— Ама наистина ли?
— Е, да… — отвърнах със сдържано достойнство и още по-сдържано добавих: — Стига да успея.
Очите й, брадичката й, устните й — всичко се засмя и сега тя изведнъж заприлича на ония весели и малко загадъчни мадони от Кватрочентото.