Той свали очила, дълго три очи:
— Видях ги… Това беше една вечер на плажа. Едва познах Стефана, толкова беше остаряла… Но най-вече се ужасих пред образа на своя собствен син… Изрод някакъв, не исках да приема, че е мой син, плът от моята плът. Рухваше идиличната представа за моето семейство, която таях в себе си толкова време. Дълбоко се разкаях, че съм ги потърсил… Но Стефана се зарадва… зарадва се, че съм жив, а като разбра откъде ида, се хвана за мен като удавник за сламка. Искаше да й помогна, по-точно — да помогна на Тони. Била чула, че в Америка имало лекари, които могли да оперират момчето и да го излекуват… Не знаех какво да отговоря, бях много смутен… Ох, защо не си заминах тогава веднага, може би всичко останало нямаше да се случи!… Работата е там, че аз дадох на Стефана сто долара. Спомням си добре: сто долара — пет банкноти по двайсет. Дадох й ги да си купи нещо от Кореком или да ги размени в банката. Отначало тя не искаше да ги приеме, умоляваше ме само да взема Тони и нея в Америка или поне Тони, за да го оперират. Казах й, че нямам толкова пари, че в Америка операциите струват цели състояния, пък и пътят дотам не е евтин. Тя не настоя повече, но две вечери по-късно, когато отново се срещнахме, за моя изненада Стефана извади от чантата си цяла пачка банкноти от по двайсет долара. В първия миг се излъгах и ги взех за истински, но скоро установих, че са фалшиви: тогава Тони нямаше още доброкачествени материали, пък и беше оставил върху всички банкноти номера на оригинала… Стефана ми разкри, че Тони можел да прави копия на каквито си иска рисунки и даже на пари…
— Откога?
— Започнал още като шестгодишен. Рисувал, каквото му попаднело под ръка и най-вече илюстрации от списания и книги. Отначало тя посрещнала тази склонност на Тони с неразбиране, но по-късно се примирила и дори, както тя твърдеше пред мен, й се радвала, защото тия занимания на сина й били напомняли за моите младежки увлечения… Четиринайсет години, ден след ден, Тони рисувал и копирал всичко и правел само това и нищо друго и станал майстор… Стефана ми разказа също, че Тони прекарал няколко месеца в местната цинкография, където усвоил тънкостите на занаята… Удивително!… Стефана ми разкри, че няколко пъти тя го карала да рисува фалшиви левове и дори ги разпространила без всякакви лоши последици. Със сълзи на очи ме замоли да приема подправените долари и с тях да купя билет за Тони до Америка. Жал ми беше да откажа… И сбърках. Обещах й, че като се върна в Америка, ще уредя всичко необходимо за оперирането на нашия син, при условие обаче, че тя ще мълчи и никому няма да съобщи за нашата среща. Тя се закле в живота на Тони… Десет дни след това аз бях в Ню Йорк.
(Няколко месеца по-късно аз се уверих в истинността на тия думи. Стефана Антонова стоеше пред съда и с глух глас разказваше тъжната история на един живот, посветен изцяло на един недъгав син. Разказваше за човешката самота и вдовишката скръб, за майчиното отчаяние пред невъзможността да помогне на единственото си дете, разказваше и за надеждите, които срещата с бившия й мъж породила в нейното сърце, за страстното й желание час по-скоро да се снабди с необходимите средства за операцията в Америка, които единствен Тони можел да даде… Тогава окончателно си обясних оная нейна, непонятна в ония дни, жестокост спрямо Тони, онзи болезнен терор, упражнен от една майка над своя недъгав син и породен, колкото и да е парадоксално това, от нейната любов към него, от великото й и мъчително желание да му помогне… Тя изискваше от него пари, много пари и той трябваше да ги направи със собствените си ръце. За Тони обаче правенето на тия пари представляваше само едно безкрайно скучно занимание над неинтересни и еднообразни картинки, които отгоре на всичко бе длъжен да крие в пещерата под страшната заплаха от повикването на „стражар“… Други картинки го теглеха него — ония, истинските и големите картинки от списанията и книгите, които той притулваше в сандъка при прасето и горе в скалите… И оттук този колкото трагичен, толкова и смешен сблъсък между сина и майката и който не бе нищо друго, освен конфликт между желанието и неразбирането или дори ако щете — конфликт между любовта към сина и любовта към изкуството…)
— Наистина ли възнамерявахте да сторите нещо конкретно за вашия син? — продължи разпита Мирски.
— Не зная… може би… Бях много объркан. От една страна, имах желание да му помогна: жал ми беше за него и дори въпреки уродливостта му бях малко горд, че е унаследил моите художнически способности… Неговите бяха изключителни, да, просто изключителни… От друга страна пък ме възпираше Патриция, която не знаеше нищо за моята първа женитба и за Тони… Точно по това време работите ми в клиниката вървяха лошо: богатите американки престанаха да дават кучетата си на маникюр, защото тъкмо това правим там… Открити бяха по-модерни заведения. Бях пред банкрут. Едва тогава за първи път ми мина през ума, че мога да използувам дарбата на своя син. Утешавах се, че тя ще послужи не само на мен, но и на него. Отначало смятах да го взема в Америка и там да работим заедно, сетне се разколебах — в Щатите опитната полиция би открила фалшифицираните долари много по-лесно и по-бързо от която и да е друга полиция в света. Готов бях да се откажа. Край на колебанията ми сложи Кети Браун, която ми съобщи, че заминава за България с филмова група.