— Не си луда — настоя Марти. — Фобиите и пристъпите на безпокойство не са лудост.
— Чувствам се луда.
— Ерик издържа само четири месеца, откакто започна всичко това. Той е свиня, пор, глиган, невестулка и нещо още по-лошо.
Най-трудната част от всяко посещение, която Марти наричаше „фаза на евакуация“, беше изпълнена с напрежение за Сюзан, но изтощителна за Марти. За да изкара приятелката си от къщата, тя трябваше да бъде непреклонна и безмилостна. Но макар твърдостта й да бе предизвикана от обич и състрадание, Марти имаше чувството, че тероризира Сюзан. Не й беше присъщо да тормози хората, дори когато каузата беше справедлива, и в края на това изнурително четири-пет часово изпитание, Марти се връщаше до Корона Дел Мар в състояние на физическо и емоционално изтощение.
— Сюзан, ти си красива, добра и достатъчно умна, за да превъзмогнеш всичко това. Хайде, ставай.
— Защо доктор Ариман не може да идва тук?
— Излизането два пъти седмично е част от терапията. Знаеш теорията — потопяване в онова, от което се страхуваш. Нещо като ваксинация.
— Да, но не ми действа.
— Хайде.
— Състоянието ми се влошава.
— Ставай.
— Толкова е жестоко.
— Само се оплакваш.
— Понякога си толкова гадна.
— Да, така е.
Сюзан се засмя, поклати глава и най-после стана от креслото.
— Не мога да повярвам, че го казах. Съжалявам, Марти. Не знам какво бих правила без теб.
— Ако си послушна, като се връщаме от лекаря, ще си вземем китайска храна за вкъщи. Ще пием китайска бира и ще играем на карти, по петдесет цента на точка.
— Вече ми дължиш шестстотин хиляди долара.
— Тогава ми строши краката. Дълговете от хазарт не могат да бъдат събрани по законен ред.
Сюзан угаси всички лампи, с изключение на една, взе чантата си и тръгна към вратата.
Докато минаваше през кухнята, Марти осъзна, че вниманието й е привлечено от нещо зловещо на вид — нож с формата на полумесец, класически италиански кухненски инструмент. Извитото острие имаше дръжки в двата края.
Светлината блестеше като електричество по режещия ръб.
Марти не можеше да откъсне очи от ножа.
— Какво има? — попита Сюзан.
В гърлото на Марти заседна буца. Езикът й сякаш подпухна. Тя зададе въпрос, чийто отговор вече знаеше.
— Какво е това?
— Не си ли го използвала? Страхотен нож. Нарязваш лука за секунди.
Видът на ножа не изпълни Марти с ужас като сянката й и огледалото в банята, но я накара да изпита безпокойство. Тя не можеше да обясни странната си реакция.
— Марти? Добре ли си?
— Да, разбира се. Да вървим.
Сюзан сложи ръка на валчестата дръжка, но не отвори вратата. Лицето й пребледня от перспективата, че ще излезе навън.
Марти отвори вратата.
— Не мога.
— Можеш — настоя Марти.
Сюзан се опита да се върне в кухнята, но Марти препречи пътя й.
— Пусни ме да вляза. Много е трудно. Истинска агония.
— И за мен е агония.
— Глупости. — Отчаянието разми донякъде красотата на лицето на Сюзан, а зелените й очи помръкнаха от първичен ужас. — Ти изпитваш удоволствие от това, харесваш го и си луда.
— Не, аз съм гадна. Ти си лудата.
Изведнъж Сюзан престана да блъска Марти и се вкопчи в нея, търсейки подкрепа.
— По дяволите, яде ми се китайска храна.
Марти изпита завист към Дъсти, чиято най-голяма тревога беше дали дъждът ще изчака, докато приключат с боядисването.
По покрива на площадката на стълбището започнаха да барабанят едри капки дъжд.
Най-после Марти и Сюзан прекрачиха прага. Марти затвори вратата и заключи.
Фазата евакуация беше преминала. Но предстоеше по-лошото.
6.
Скийт побягна надолу по стръмния покрив, за да скочи или на дюшеците, или на плочките. Дъсти хукна след него.
На половината разстояние до ръба Дъсти го хвана. Скийт се съпротивляваше енергично, като размахваше ръце и се кикотеше като дете. Невидимият му партньор, ангелът на смъртта, сякаш го бе надарил със свръхестествена грациозност и чувство за равновесие. Но в следващия миг Дъсти падна и го повлече със себе си. Двамата се претърколиха няколко метра и се насочиха към медния водосточен улей.
Дъсти изпусна Скийт и се замисли за Марти — за уханните й черни коси, закачливата усмивка и честните очи.
Той падна по гръб на дюшеците и благодари на Бога.
Скийт също се бе приземил в безопасната зона.
Той лежеше неподвижно, заровил лице в сатена. Изглеждаше толкова крехък, че костите му сякаш бяха чупливи като яйчена черупка и се бяха строшили при падането върху пухкавите дебели дюшеци.
Дъсти се изправи на колене и го обърна по гръб.