От Тихия океан се носеха черни облаци и денят помръкна, сякаш настъпваше нощ. Фаровете на колите посребряваха мокрия асфалт.
Усещането на Марти за някаква неестествена заплаха премина. Дъждовният ден вече не изглеждаше странен. Всъщност светът беше толкова красив, че тя се уплаши да не се прости с него.
— Марти, спомняш ли си… каква бях? — отчаяно попита Сюзан.
— Да. Съвсем ясно.
— А аз не мога. Страхувам се, Марти. Не само от света навън, но и от всички онези години, които ми предстоят.
— Ще ги преживеем заедно — увери я Марти. — И ще бъдат хубави.
От двете страни на пътя към административния център на Фашън Айланд се извисяваха огромни финикови палми.
Кабинетът на доктор Марк Ариман се намираше на тринайсетия етаж на една от високите сгради, построени около търговския център.
— Почти съм в безопасност — измърмори Сюзан, когато прекосиха паркинга, влязоха във фоайето, облицовано с лъскав гранит, и спряха пред асансьора.
Тя не се чувстваше добре в асансьор. Дори чакалнята на психиатъра представляваше вражеска територия, криеща безброй заплахи. Макар и малко и закътано, за нея всяко публично място беше открито, защото всеки момент някой можеше да влезе там. Сюзан се чувстваше в безопасност само на две места — в дома си и в кабинета на доктор Ариман, където дори панорамната гледка към брега не я плашеше.
Неочаквано Марти изпита желание да се върне в колата.
Тя отново долови нещо обезпокоително странно в прозаичната обстановка около нея.
Неизвестно защо, Марти си представи, че мембраната между измеренията се разкъсва и светът се преобразява. Може би тя работеше твърде много, дълго и усилено върху видеоиграта по романа „Господарят на пръстените“. Това занимание я бе обсебило и тъй като беше психически уморена, Марти вероятно объркваше реалността и фантазиите.
Не. Истината не беше толкова фантастична, но не по-малко загадъчна.
В същия миг Марти съзря отражението си в стъклото на нишата, където бе навит аварийният пожарен маркуч. Тя мигновено се обърна, стресната от безпокойството, изписано на лицето й. Чертите й изглеждаха изострени. Устата й приличаше на белег, а очите — на рани. Но не изражението я накара да отмести поглед встрани, а нещо друго, по-лошо, което обаче така и не можа да определи.
Какво ми става?
— Какво ти е? — попита Сюзан.
Марти не отговори. Тя отвори вратата на асансьора и двете тръгнаха по коридора.
8.
Дъсти караше през хълмовете на Нюпорт. Вятърът брулеше листата на дърветата, а в канавките край пътя се стичаха потоци дъжд.
— Вир-вода съм. Студено ми е — оплака се Скийт.
— И на мен. За щастие сме развити примати и сме измислили разни джунджурии — каза Дъсти и включи отоплението.
— Провалих се — измърмори Скийт.
— Кой? Ти ли?
— Винаги се провалям.
— Всеки го бива за нещо.
— Сърдиш ли ми се?
— В момента ми е писнало от теб — откровено призна Дъсти.
— Мразиш ли ме?
— Не.
Скийт въздъхна и се излегна на седалката. Парещите му, подпухнали очи се затвориха и челюстта му увисна. Той сякаш заспа.
Небето надвисна още по-ниско над земята. Беше толкова черно, сякаш бе пълно с влажни сажди и катран. Дъждът не беше сребрист както обикновено, а тъмен и мръсен.
Микробусът се насочи на изток, после на запад и влезе в град Ървайн. Дъсти се надяваше, че в клиника „Нов живот“, рехабилитационен център за наркомани и алкохолици, ще има свободно легло.
Скийт беше лежал два пъти в такива заведения и преди шест месеца излезе от „Нов живот“, като възнамеряваше повече да не се дрогира. Но след всеки курс на терапия той отново поемаше по наклонената плоскост.
Досега обаче не се бе опитвал да се самоубие. Вероятно дълбоко в душата си съзнаваше, че смъртта е последният му шанс.
— Съжалявам… — без да вдига глава, каза Скийт. — Там, на покрива. Съжалявам, че забравих кой е баща ти. Съсипан съм.
— Няма нищо. И аз се опитвам да го забравя.
— Но сигурно помниш моя баща.
— Доктор Холдън Колфийлд, професор по литература.
— Същински негодник.
— Всички са такива. Тя си пада по негодници.
Скийт бавно вдигна глава, сякаш върху плещите му тежеше огромен, тежък товар.
— Холдън Колфийлд дори не е истинското му име.
Дъсти спря пред светофара на кръстовището и погледна недоверчиво Скийт. Името, заимствано от главния герой в „Спасителят в ръжта“ беше твърде подходящо за случая, за да е изобретение.
— Променил го е по съдебен ред, когато е навършил двайсет и една години — рече Скийт. — Истинското му име е Сам Фарнър.