— Дрогиран ли си или говориш истината?
— Вярно е. Бащата на Сам бил военен от кариерата. Полковник Томас Джаксън Фарнър. Майка му, Луан, е била учителка в детска градина. Сам се скарал с тях. След като полковникът и Луан са го издържали, докато е учил в колежа и в университета. Изчакал е, докато им изстиска докрай парите.
Дъсти познаваше Холдън Колфийлд, защото превзетият негодник му беше втори баща. Тревър Пен Роудс, истинският баща на Дъсти, беше вторият от четирите съпрузи на майка му, а Сам Фарнър — третият. От четвъртия до четиринайсетия рожден ден на Дъсти онзи самозван аристократ бе управлявал семейството с високомерното чувство за божествено право и с достатъчно авторитарен фанатизъм и ожесточеност на социопат, за да заслужи възхищението на Ханибал Лектър.
— Твърдеше, че майка му е била професор в Принстън, а баща му — в Рътгерс. Всички онези истории…
— Не са автобиография, а измислици.
— А трагичната им смърт в Чили?
— Поредната лъжа.
В кръвясалите очи на Скийт блестеше ожесточеност или може би отмъщение. За миг той съвсем не изглеждаше тъжен, изнурен и съсипан, а изпълнен с безумна и едва сдържана злоба.
— Скарал се е толкова ожесточено с полковник Фарнър, че е сменил името си? — учуди се Дъсти.
— Мисля, че харесваше „Спасителят в ръжта“.
— Може и да е харесвал книгата, но дали я е разбирал?
Това беше тъп въпрос. Бащата на Скийт беше празноглав и повърхностен и изпадаше под влиянието ту на един, те на друг краткотраен ентусиазъм, като повечето бяха унищожителни.
— Кой би искал да бъде Холдън Колфийлд?
— Сам Фарнър, добрият ми, стар татко. И се обзалагам, че това не е навредило на кариерата му в университета. В професионален аспект името е накарало колегите му и студентите да го запомнят.
Зад тях се чу изсвирване на кола. Светофарът беше светнал в зелено.
Дъсти продължи да кара към „Нов живот“.
— Откъде си научил всичко това?
— Ами, първо от Интернет. — Скийт се изправи и приглади влажните си коси с кокалестите си пръсти. — Проверих историята на преподавателския състав в Рътгерс в уебстраницата им. Всички, които са преподавали там. После в Принстън. Родителите му не са били професори в нито един от двата университета. Имам предвид, измислените му родители.
С непогрешима нотка на гордост в гласа, Скийт разказа за мъчителния път, по който бе стигнал до истината за баща си. Разследването явно бе изисквало значителни усилия, творческо мислене и трезва логика.
Дъсти се възхити на това уязвимо хлапе, което макар и съсипано от живота и от пристрастяването си, бе съумяло да се съсредоточи достатъчно дълго време, за да свърши тази работа.
— Полковник Фарнър е умрял отдавна — продължи Скийт. — Но Луан е още жива. Тя е на седемдесет и осем години и живее в Каскейд, Колорадо.
— Баба ти?
— До преди седмица не знаех, че съществува. Два пъти говорих с нея по телефона. Много е мила. Сърцето й се скъсало, когато единственото й дете е отнело живота си.
— Защо го е направил?
— Политически убеждения. Не ме питай какво означава това.
— Сменял е убежденията си като носни кърпи. Трябва да е било нещо друго.
— Не и според Луан.
Гордостта от извършеното, която бе дала на Скийт сили да се изправи и да вдигне брадичка, вече не бе достатъчна, за да го крепи. Той постепенно се свлече надолу на седалката и са затвори като костенурка в мокрите, вдигащи пара гънки на дрехите си.
— Не можеш да си позволиш отново да плащаш за клиниката — каза Скийт, докато Дъсти зави в паркинга на „Нов живот“.
— Не се притеснявай. Имам две големи поръчки. Пък и видеоигрите на Марти ще донесат много пари.
— Не знам дали отново ще издържа на програмата.
— Ще издържиш. Преди малко скочи от покрив. Рехабилитацията ще бъде фасулска работа за теб.
Частната клиника приличаше на корпоративен щаб на преуспяваща верига от ресторанти за мексиканска храна — двуетажна хасиенда с две сводести лоджии на първия етаж и покрити балкони на втория. Около колоните и арките се виеше бугенвилия. Стремежът към съвършенство беше толкова агресивен, че резултатът беше неестествен като в Дисниленд, сякаш всичко от тревата до покрива бе направено от пластмаса. Дори мръсният дъжд имаше блясък на изкуствено злато.
Дъсти спря близо до входа, в зоната, запазена за прием на пациенти, и изключи чистачките, но не угаси двигателя.
— Каза ли му какво си научил?
— На добрия ми, стар татко ли? — Скийт затвори очи и поклати глава. — Не. Достатъчно е, че аз знам.
Всъщност Скийт се страхуваше от професор Колфийлд. И може би имаше основателна причина.