Том Уонг се усмихна и поклати глава.
— Само да не е в моята смяна, Скийт. Горящата коса може да е изумително зрелище, но не съм сигурен дали искам да те видя гол.
Дъсти се усмихна с облекчение. Том бе намерил подходящите думи.
— Готин си, Уонг — рече Скийт.
— Моля те, наричай ме Том.
— Аз съм тежък случай на забавено развитие. Останал съм в ранния пубертет. Не ми трябват нови приятели, господин Уонг, а авторитетни личности, които да ми покажат правилния път, защото не мога да продължавам така и наистина искам да намеря изход.
— Добре.
— Ще ти донеса дрехи — каза Дъсти.
Скийт нямаше сили да стане от стола.
Дъсти се наведе и го целуна.
— Обичам те, братко.
— Истината е, че никога няма да мога да ти се отплатя — рече Скийт.
— Ще можеш. Забрави ли лотарията?
— Не ми върви.
— Тогава аз ще ти купя лотариен билет.
— Наистина ли? Ти винаги си имал късмет. Намери Марти, по дяволите.
— Ще ти купя два билета.
— Страхотно. — Скийт затвори очи и гласът му постепенно заглъхна. — Ще бъде… страхотно.
— Горкото хлапе — каза Том Уонг.
Дъсти кимна, излезе от стаята и отиде да разговаря със старшата сестра Колийн О’Брайън, пълна жена с лунички, побелели коси и добри очи, която можеше да играе игуменка на манастир във всеки филм с католическа тематика. Тя знаеше спецификата в лечението на Скийт, но въпреки това Дъсти отново й обясни всичко.
— Никакви лекарства. Нито транквиланти, нито антидепресанти. Той взима проклетите хапчета от петгодишен, понякога по две-три наведнъж. Имаше бихевиористични проблеми и баща му го караше да взима много лекарства заради това. Когато едното дадеше страничен ефект, започваше да гълта второ, трето и така нататък. Скийт израсна с химични коктейли и аз съм сигурен, че това съсипа организма му. Толкова е свикнал с хапчетата и инжекциите, че не знае как да живее без тях.
— Доктор Донклин е съгласен — каза тя. — Написал е да не му се дават лекарства.
— Метаболизмът на Скийт е толкова объркан и нервната му система — толкова разстроена, че никога не можеш да бъдеш сигурен каква реакция ще прояви дори към обикновено безобидни лекарства.
— Няма да му даваме нищо.
— Веднъж едва не се самоуби с таблетки кофеин. Беше развил психоза към кофеина, получи халюцинации и изпадна в конвулсии. И сега вероятно е чувствителен към кофеина, дори алергичен. Дадете ли му кафе или кока-кола, може да изпадне в анафилактичен1 шок — продължи да обяснява Дъсти, защото беше силно загрижен за Скийт.
— Синко, и това го пише в картона му. Повярвай, ще се грижим добре за него. — За изненада на Дъсти, Колийн О’Брайън се прекръсти и после му намигна. — Щом аз съм тук, с брат ти няма да се случи нищо лошо.
— Благодаря, госпожо О’Брайън — тихо каза той. — Много ви благодаря.
Дъсти излезе от клиниката и се качи в микробуса си, но не включи веднага двигателя, защото трепереше твърде силно, за да шофира.
Това беше закъсняла реакция от инцидента на покрива на семейство Соренсън и от гняв към горкия, съсипан Скийт и безкрайното бреме, което представляваше. Но гневът го накара да се засрами, защото Дъсти обичаше брат си и се чувстваше отговорен за него, но не можеше да му помогне. И това беше най-лошото.
Той сложи ръце на волана, наведе глава и направи нещо, което рядко си бе позволявал през двайсет и деветте си години. Дъсти се разплака.
11.
След сеанса с доктор Ариман, Сюзан Джагър изглеждаше такава, каквато беше, преди да започне да страда от агорафобия. Тя облече шлифера си и заяви, че умира от глад. Нищо в изражението й не загатваше за парализиращия й страх.
— Забрави си книгата — каза тя, когато Марти отвори вратата към коридора.
Марти прекоси чакалнята, но се поколеба, преди да вземе романа.
— Какво има? — попита Сюзан.
— А, нищо — отговори Марти и пъхна книгата в джоба си.
Докато вървяха по коридора, Сюзан остана в добро настроение, но щом асансьорът започна да се спуска, държанието й започна да се променя. Когато стигнаха до фоайето, лицето й пребледня и гласът й се разтрепери. Тя прегърби рамене и наведе глава, сякаш вече бе излязла в бурята навън.
Сюзан се вкопчи в Марти за подкрепа и страхът я вцепени и накара да се почувства жалка и унизена.
Отиването до колата беше мъчително.
Сюзан се сви на седалката, обви ръце около тялото си и наведе глава, за да не вижда света отвъд стъклата.