— Обясни ми тези правила, хлапе. Кажи ми какво означават.
— Аз съм вълните.
— Добре — съгласи се Дъсти, макар че още не разбираше нищо.
— Ти си водопадите — добави Скийт.
— Разбира се — съгласи се Дъсти само за да го насърчи да говори.
— А боровите игли са мисии.
— Мисии?
— Да.
— Всичко това има ли някакъв смисъл за теб?
— Има ли?
— Очевидно има.
— Да.
— Но аз не разбирам нищо.
Скийт не отговори.
— Кой е доктор Йен Ло? — попита Дъсти.
— Кой е доктор Йен Ло? Ти.
— Мислех, че съм водопадите.
— Едно и също е.
— Но аз не съм Йен Ло.
Скийт отново се намръщи и сви пръсти в юмруци. Молецът излетя от вкопчените му ръце. Очите му пак потрепнаха.
— Буден ли си, Скийт?
Хлапето се поколеба, сетне отговори:
— Не знам.
— Не знаеш дали си буден? Ами тогава… сигурно спиш.
— Не.
— Щом не спиш и не си сигурен дали си буден, тогава какво си?
— Какво съм.
— Аз зададох този въпрос.
— Слушам.
— Пак започваш.
— Къде?
— Какво къде?
— Къде да отида?
Дъсти загуби усещането, че разговорът е изпълнен със загадъчен смисъл и се приближават към разкритие, което изведнъж ще изясни всичко. Макар и особен и изключително странен, разговорът вече му се струваше безсмислен и потискащ като многобройните дискусии, които бяха провеждали, когато съзнанието на Скийт бе замъглено от наркотиците.
— Къде да отида? — повтори Скийт.
— О, я ме остави на мира и заспивай — раздразнено отговори Дъсти.
Скийт послушно затвори очи. Лицето му се успокои и стиснатите в юмруци пръсти се отпуснаха. Дишането му стана равномерно. Той заспа, като леко похъркваше.
— Какво е станало тук, по дяволите? — запита се на глас Дъсти.
Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки. Ръцете му изстинаха.
Валит се върна в стаята. Ушите му вече не бяха наострени. Козината на гърба му не стърчеше. Онова, което го бе уплашило, че изчезнало.
Скийт очевидно бе заспал, защото Дъсти му бе казал да го направи. Но как беше възможно да заспи по заповед?
— Скийт?
Дъсти сложи ръка на рамото му и го разтърси.
Скийт не реагира. Клепачите му потрепваха. Несъмнено сънуваше.
Дъсти допря пръсти до радиалната му артерия на китката му. Пулсът на брат му беше силен и равномерен, но бавен. Дъсти го измери. Четирийсет и осем удара в минута. Този ритъм беше обезпокоително бавен, дори за спящ човек.
Скийт спеше дълбоко и сънуваше.
21.
Ножовете от неръждаема стомана бяха окачени на стената като тотем на племе, което боготвори дявола и използва кухнята не за готвене, а за зловещи цели.
Марти откачи дървената лавица, сложи я в шкафа под мивката и бързо затвори вратата.
Но не престана да мисли за ножовете. Трябваше да ги скрие на по-трудно достъпно място.
Тя отиде в гаража, намери празна картонена кутия и тиксо и се върна в кухнята.
Марти приклекна пред шкафа, където бе прибрала ножовете, но не можа да я отвори веднага. Всъщност се страхуваше дори да я докосне, сякаш там имаше сатанинска мощехранителница. Трябваше да събере смелост да вземе ножовете и когато най-после предпазливо ги извади от лавицата, ръцете й трепереха толкова силно, че остриетата се разтракаха.
Тя пусна ножовете в кутията, затвори я и започна да я облепва с тиксо, но после осъзна, че ще й необходима ножица, за да го среже.
Марти издърпа чекмеджето и посегна към ножицата, но не можа да я вземе. Ножицата можеше да бъде смъртоносно оръжие. Марти бе гледала безброй филми, където убиецът използваше ножица вместо касапски нож.
Човешкото тяло имаше множество меки и уязвими места. Слабините. Стомахът. Между ребрата и право в сърцето. Гърлото. Страничната част на врата.
В съзнанието й премина поредица от гротескни и кървави сцени.
Тя затвори с трясък чекмеджето, обърна се с гръб към него и се опита да прогони чудовищните образи, които някаква обезумяла част от психиката й създаваше със свирепа радост.
Марти беше сама в къщата и не можеше да нарани никого, освен, разбира се, себе си.
След като реагира толкова силно на италианския нож с формата на полумесец в кухнята на Сюзан и на ключа за стартера на колата, Марти бе почувствала, че е обладана от необясним потенциал за насилие и се уплаши да не нарани някой невинен човек по време на пристъпа на тази лудост. Но сега за пръв път осъзна, че може да нарани себе си.
Тя се втренчи в кутията с ножовете. Дори да я занесе в гаража и да сложи други неща отгоре, Марти пак можеше лесно да я отвори и да ги вземе.
Тя си представи как държи касапски нож — палецът, допрян до студеното острие, а останалите пръсти, вкопчени в дървената дръжка. Така би хванала ножа, ако трябваше да го забие под малък ъгъл и бързо да изкорми някоя нищо неподозираща жертва.