Марти реши да го чака в кухнята. В гаража нямаше да му се случи нищо лошо, ако тя не беше там. Единствената реална заплаха беше самата Марти.
От гаража Дъсти щеше да влезе в кухнята. Марти трябваше да бъде сигурна, че е изнесла оттам всичко, което можеше да се използва като оръжие.
Но да продължава да изхвърля от къщата остри предмети и токсични вещества, беше чиста лудост. Тя никога не би наранила Дъсти. Марти го обичаше повече от живота си. Тя би умряла за него. Знаеше, че и той би направил същото за нея. Не можеш да убиеш човек, когото обичаш толкова много.
Но съзнанието й бе завладяно от необясним страх и опасенията й нарастваха с всяка изминала минута.
24.
Скийт седеше в леглото. Беше подпрян на възглавници. Лицето му беше бледо, очите — хлътнали, — а устните — по-скоро сиви, отколкото розови. Изражението му излъчваше сломено и трагично достойнство, сякаш Скийт не беше само една от легионите изгубени души, бродещи из руините на рушащата се съвременна култура, а болен от туберкулоза поет, който живееше в далечното минало, много по-невинно от този нов век, и се бореше не с пристрастяването си и не срещу стотиците години на бездушни философии, отричащи целта и смисъла на живота, а само срещу упоритите бактерии на заболяването си.
Дъсти стоеше до прозореца и може би гледаше нощното небе, разгадавайки съдбата си по структурата на буреносните облаци. Краищата им изглеждаха позлатени, защото бяха озарени от светлините на предградието, над което се носеха.
Всъщност мракът бе преобразил стъклото в черно огледало, което позволяваше на Дъсти да вижда отражението на Скийт. Той очакваше брат му да направи нещо странно и разобличаващо, което не би сторил, ако знаеше, че го наблюдават.
Очакването му беше параноично, но Дъсти не можеше да се отърси от него. Този необикновен ден бе породил съмнения, които бяха неясни и неопределени, но въпреки това обезпокоителни.
Скийт вечеряше — доматена супа с парченца сирене, пиле с чесън и розмарин, печени картофи и аспержи. Ястията в „Нов живот“ бяха по-вкусни от дажбите в обикновените болници, макар че твърдата храна беше предварително нарязана на хапки, защото на онези, които бяха направили опит за самоубийство, не позволяваха да си служат с нож.
Валит го наблюдаваше с интерес. Кучето беше добро и макар че вечерята му закъсняваше, не се молеше да получи храна.
— Не съм ял толкова много от седмици — каза Скийт. — Предполагам, че нищо не изостря апетита така, както скачането от покрив.
Той беше толкова слаб, сякаш страдаше от булимия. Като се имаше предвид колко се бе свил стомахът му, беше трудно да се повярва, че може да побере количеството, което вече би погълнал.
— Изглежда, заспа само защото аз ти казах да го направиш — рече Дъсти, който още се преструваше, че търси знамения в облаците.
— Така ли? Е, това е нещо ново, братко. Отсега нататък ще правя, каквото кажеш.
— Едва ли.
— Ще видиш.
Дъсти пъхна дясната си ръка в джоба на джинсите си и докосна сгънатите страници от тефтерче, които бе намерил в кухнята на Скийт. Замисли се дали пак да не о попита за доктор Йен Ло, но интуицията го предупреди, че името може да предизвика втори пристъп на кататония, последван от още един отчайващ и неразгадан диалог.
— Водопадите — рече Дъсти.
Скийт дори не вдигна глава.
— Какво?
— Във вълните разпръсват.
Скийт вдигна глава, но не каза нищо.
— Борови игли.
— Борови игли?
Дъсти се обърна към него.
— Това говори ли ти нещо?
Скийт се залови с десерта — ягоди със сметана и кафява захар.
— Мисля, че съм го чувал някъде.
— Убеден съм. Защото аз го чух от теб.
— От мен? — Скийт изглеждаше искрено изненадан. — Кога?
— Преди малко. Когато беше… в безсъзнание.
— Странно. Неприятно ми е да мисля, че литературата е в гените ми.
— Това гатанка ли е?
— Гатанка? Не. Стихче.
— Пишеш поезия? — недоверчиво попита Дъсти, защото знаеше колко старателно Скийт избягва всички аспекти на света, който обитава баща му, професорът по литература.
— Не са мои. Не знам името на поета. Японец от древността. Хайку. Сигурно съм го прочел някъде и несъзнателно съм го запомнил.
— Хайку — повтори Дъсти, като се опита, но не успя да открие полезен смисъл в новата информация.
Използвайки лъжичката като диригентска палка, Скийт издекламира:
Изведнъж думите вече не прозвучаха като безсмислен брътвеж.
Дъсти си спомни за една оптична измама, която преди много години бе видял в списание. Рисунка с молив на гъсти редици от дървета — борове, елхи, смърчове и елши, на име „Гора“. Съпътстващият текст твърдеше, че гората крие много по-сложен пейзаж, който ще видиш, ако се откажеш от очакванията си, ако забравиш заглавието и ако надникнеш през повърхностното изображение. И тогава ще съзреш коренно различна сцена. След десет минути, отчаян, Дъсти бе блъснал настрана списанието и после с периферното си зрение забеляза скрития град. Когато отново се втренчи в рисунката, той видя готическа метрополия с гранитни сгради и тесни улици, вплетени дълбоко в сенките между създадените от човека студени, сиви скали, извисяващи се на фона на мрачното небе.