Ако нещо не беше наред в този момент, в това място и с тези хора, Дъсти не беше в състояние да определи проблема. Шерлок Хоумс или мис Джейн Марпъл също биха се затруднили да намерят основателна причина за подозрението, което изнервяше Дъсти. Нервността му вероятно се дължеше на умората и на притесненията му за Скийт. Докато не си починеше, Дъсти не можеше да вярва в интуицията си.
— Да, няма да сбъркаш, ако казваш само „Да, госпожо“ — каза той на Скийт, приближи се до леглото му и добави: — Трябва да тръгвам, хлапе. Обещах на Марти да я заведа на вечеря, а закъснявам.
— Трябва да спазваш обещанията си към Марти. Тя не е като другите.
— Нали се ожених за нея?
— Надявам се, че Марти не ме мрази.
— Не ставай глупав.
В очите на Скийт блеснаха сълзи.
— Аз я обичам, Дъсти. Марти винаги е била добра с мен.
— И тя те обича, хлапе.
— Клубът на привържениците ми е малоброен. Но клубът на хората, които обичат Марти, е многочислен.
Дъсти не можа да измисли убедителен отговор, защото наблюдението на Скийт беше вярно.
Но Скийт не говореше от самосъжаление.
— Това е товар, който не бих могъл да нося на плещите си. Хората те обичат и очакват много от теб и тогава имаш отговорности. Колкото повече те обичат, толкова си по-задължен да си отговорен.
— Любовта е трудно нещо, нали?
Скийт кимна.
— Да, така е. Хайде, отивай да заведеш Марти на вечеря и да й кажеш колко е красива.
— Ще се видим утре — обеща Дъсти и сложи каишката на Валит.
— Ще ме намериш тук. Ще бъда в гипс от главата до петите.
Дъсти и Валит излязоха, а Джасмин каза:
— Трябва да измеря кръвното ти налягане, мое малко колибри.
— Да, госпожо — отговори Скийт.
Дъсти отново изпита чувството, че нещо не е наред. Не трябваше да му обръща внимание. Сигурно се дължеше на умората. Щеше да премине, когато видеше Марти и изпиеше чаша вино.
В залата за отдих на партера десетина пациенти играеха на карти. Разговорът и непринуденият им смях, шумоленето на картите и тихите звуци на музиката на Глен Милър по радиото допринесяха за уютната атмосфера и човек би помислил, че това е събиране на приятели в крайградски клуб или частен дом, а не група физически съсипани и психически отчаяни наркомани.
До вратата стоеше пазач, чиято задача беше незабавно да телефонира на полицията, ако някой твърдоглав пациент се опиташе да избяга.
Мъжът беше петдесетинагодишен и със сиво-кафяв панталон, светлосиня риза, червена вратовръзка и морскосиньо сако. На значката на ревера му пишеше УОЛИ КЛАРК. Той четеше любовен роман. Уоли беше възпълничък, с трапчинки, безукорно чист, миришеше на одеколон с аромат на подправки и имаше добродушните сини очи на искрен пастор и мила усмивка. Той беше идеалният избор на всеки холивудски режисьор за ролята на любимия чичо, настойник, учител, обичан баща или ангел пазител на главния герой.
— Бях тук, когато последният път брат ви беше при нас — каза Уоли Кларк и се наведе да погали Валит. — Не очаквах, че ще се върне. Искаше ми се да не идва повече тук. Той е добро момче.
— Благодаря — отговори Дъсти.
— Слизаше тук да играе табла с мен. Не се тревожете, господин Роудс. Дълбоко в душата си брат ви е свестен. Този път ще се оправи завинаги.
Нощта беше хладна и влажна, но не и неприятна. Облаците се разкъсаха и показаха сребристата луна, носеща се плавно по небето, сетне пак се сгъстиха.
На паркинга имаше локви и Валит нагази във всичките.
Дъсти стигна до микробуса си и се обърна да погледне клиниката, построена в стил на испанска хасиенда. Разклащани от лекия ветрец, високите палми шепнеха приспивни песни, а бугенвилията се бе увила около колоните на лоджиите и висеше от сводовете. Сградата сякаш беше домът на Морфей, гръцкия бог на съня.
Том Уонг, доктор Хенри Донклин, Джасмин Ернандес, Уоли Кларк и останалите членове на персонала на „Нов живот“ изглеждаха умни, компетентни, всеотдайни и състрадателни. Нищо в поведението им не даваше на Дъсти основание да се съмнява в мотивите им.
Вероятно онова, което го смущаваше, беше фактът, че те са твърде съвършени, за да бъдат реални. Ако поне един от служителите на клиниката беше муден, мързелив, небрежен, груб или неорганизиран, Дъсти може би щеше да прогони подозренията си към „Нов живот“.
Разбира се, изключителният професионализъм, всеотдайността на персонала означаваше само, че в клиниката има добро ръководство. Шефът очевидно притежаваше дарбата да наема и мотивира първокласни служители. Тези благоприятни обстоятелства би трябвало да предизвикат благодарност в Дъсти, а не параноично усещане за конспирация.
Но въпреки това нещо не беше наред. Той се тревожеше, че Скийт не е в безопасност там. Колкото по-дълго гледаше клиниката, толкова повече се засилваха подозренията му. Но причината продължаваше да му убягва.