Тя можеше да избяга от банята, но силите я бяха напуснали. Коленете й се огънаха и Марти се притесни, че ще падне и ще удари главата си, затова не посмя да се пусне от мивката.
Сетне се опита да се вразуми, надявайки се да възвърне контрола си с помощта на логиката. Стъклото не беше присъствие, а само неодушевен предмет.
Нищо в отражението й не представляваше заплаха за нея. Това не беше прозорец, през който можеше да наднича някой ухилен, ненормален тип с безумни очи. Огледалото можеше да покаже само образа на банята и на Марти.
Логиката не помагаше. В някаква тъмна територия на съзнанието й, където не бе попадала дотогава, Марти откри мрачното суеверие.
Стори й се, че съществото в огледалото придобива плътност и сила заради усилията й да възвърне самоконтрола си и да се измъкне от това ужасно създание. Тя затвори очи, за да не съзре дори с периферното си зрение онова враждебно настроено видение. „Не мисли за него — повтаряше си Марти, — и злият дух ще изчезне.“
Валит мина покрай нея и тя едва не изпищя от ужас при допира му.
Марти отвори очи и видя, че кучето я гледа умолително и същевременно загрижено.
Тя протегна ръка и докосна лабрадора.
Контактът с кучето я върна в реалността и отне поне част от парализиращото я безпокойство. Ужасът й намаля и се превърна в страх.
Валит беше плахо създание и щом нищо в банята не го беше уплашило, тогава там не съществуваше опасност. Лабрадорът близна ръката на Марти.
Черпейки смелост от Валит, тя най-после вдигна глава. Бавно, треперейки и обзета от предчувствия.
Огледалото не показа чудовище или призрак, а само бледото й лице.
Марти погледна отражението на сините си очи и сърцето й отново започна да бие като обезумяло от усещането, че се е отчуждила от себе си. Разтрепераната жена, която се беше уплашила от сянката си и бе изпаднала в паника пред перспективата да се погледне в огледалото… не беше Марти Роудс. Истинската Марти Роудс винаги съумяваше да се овладее и беше изпълнена с ентусиазъм и увереност.
— Какво става с мен?
Телефонът иззвъня. Марти отиде в кухнята, вдигна слушалката и след малко каза:
— Имате грешка.
Валит я погледна озадачено.
Марти се върна пред огледалото в банята и отново не хареса онова, което видя, но сега знаеше какво да направи.
4.
Дъсти тръгна под шумолящите палми и заобиколи жилищната сграда. Там видя Фостър Нютън, Чешита, третия член на бояджийския екип.
На колана на Фостър бе закачен уокмен, а в ушите му имаше слушалки.
Той не слушаше политически предавания, нито дискусии за проблемите на съвременния живот, а само програми за НЛО, отвличания от извънземни, съобщения по телефона от мъртви, триизмерни същества и за Снежния човек.
— Здрасти, Чешит.
— Здрасти.
Фостър грижливо изстъргваше боята от рамката на един прозорец. Загрубелите му пръсти бяха побелели от прахоляка.
— Разбра ли за Скийт? — попита Дъсти.
— Да. На покрива е — отговори Чешита и кимна.
— Преструва се, че ще скочи.
— Вероятно ще го стори.
— Наистина ли мислиш така? — изненада се Дъсти.
Нютън обикновено беше мълчалив и Дъсти очакваше, че в отговор само ще свие рамене. Но този път Чешита рече:
— Скийт не вярва в нищо.
— Той не е лошо хлапе.
— Проблемът е там, че не го бива за нищо.
Овалното лице на Фостър, дебелата му брадичка, пълните устни, червеният като череша нос и розовите страни би трябвало да му придадат вид на човек на удоволствията и развратник, ако не бяха ясните сини очи, които, уголемени от очилата с голям диоптър, бяха изпълнени с тъга.
— Празноглав е — добави той.
— Ще намери себе си.
— Престанал е да се търси.
— Голям песимист си.
— Не, реалист.
Разтревожен от мрачното предсказание, Дъсти забърза към алуминиевата стълба.
Къщата се намираше на хълм. На три-четири километра на запад се простираше Тихия океан. Както обикновено, водата беше синя, а бурните вълни блестяха във всички оттенъци на синьото, примесено с черно — отражение на заплашителното, мрачно небе. На хоризонта океанът и небето се сливаха и извиваха в огромна, тъна дъга.
Зад сградата, на около двайсетина метра под Дъсти, имаше вътрешни дворове с плочи, които представляваха по-голямата опасност от океана и задаващата се буря.
Дъсти се изкатери по стълбата и погледна към предната част на къщата.
Скийт седеше до комина, с гръб към Дъсти, и гледаше трите гарги, които кръжаха пред него. Той бе протегнал ръце, сякаш подканяше птиците да кацнат на главата и раменете му.