Тя угаси светлината над пиедестала и остави само нощната лампа. В стаята не трябваше да е съвсем тъмно, за да се виждат кадрите.
Сюзан смяташе да се престори, че е заспала, докато чете. Наполовина изпитата чаша вино на нощното шкафче и отворената книга между завивките щяха да затвърдят това убеждение.
Тя обиколи спалнята, оглеждайки месинговата саксия. Видеокамерата беше скрита добре.
Сюзан се приближи до пиедестала, пъхна пръст между листата на бръшляна и натисна копчето.
После отстъпи назад, застана неподвижно и се заслуша.
В спалнята цареше пълна тишина, но Сюзан не чу бръмченето на камерата. Тя се разходи из стаята и спря пет пъти, за да се ослуша и прегледа записа.
На вградения монитор се виждаше цялото легло. Вратата беше от дясната страна.
Сюзан видя образа си и се изненада, че изглежда толкова млада и привлекателна.
Напоследък тя не се виждаше ясно, когато погледнеше в огледалото. Там съзираше не толкова физическо отражение, а по-скоро психологически портрет — Сюзан Джагър, състарена от хронично безпокойство, с размити и замъглени черти от шестнайсетмесечно отшелничество, избледнели от отегчение и изнурени от притеснения.
Жената на видеозаписа беше слаба, стройна и хубава. Нещо по-важно, тя беше изпълнена с решителност. Тази жена имаше надежда. И бъдеще.
Сюзан се зарадва и изгледа записа още няколко пъти. Тя имаше план.
Дори лъжицата можеше да послужи като оръжие, ако я хванеш за широката част и наръгаш някого с дръжката. Макар и не толкова остра, колкото нож, дръжката можеше да се използва за избождане на очи.
Ръцете на Марти се разтрепериха тя се изкушаваше да остави лъжицата и да яде с пръсти. Но не го направи, защото се страхуваше, че ще изглежда още по-откачена в очите на Дъсти.
Разговорът вървеше мъчително.
Въпреки подробния разказ на Марти Дъсти й зададе много въпроси за пристъпа на паника. Желанието й да говори за това непрекъснато намаляваше.
Преди всичко темата я потискаше. Споменът за странното й държание я караше да се чувства безпомощна, сякаш е малко дете.
Освен това Марти беше обезпокоена от необяснимото, но твърдо убеждение, че ще получи втори пристъп на паника, ако говори за първия.
Тя попита Дъсти как е минал денят му и той изброи списък от задачи, които обикновено изпълняваше, когато времето не беше подходящо за боядисване.
Макар Дъсти никога да не лъжеше, Марти почувства, че той не й казва всичко. Разбира се, в настоящото й състояние тя страдаше от параноя и не можеше да има доверие на чувствата си.
— Отбягваш да ме погледнеш — каза Дъсти, отмествайки встрани чинията си.
Марти не отрече това.
— Не искам да ме виждаш такава.
— Каква?
— Безсилна.
— Не си безсилна.
— Тази лазаня има повече смелост от мен.
— Лазанята е на два дни. Това се равнява на осемдесет и пет човешки години.
— Чувствам се на осемдесет и пет.
— Свидетел съм, че изглеждаш много по-добре от проклетата лазаня.
— Знаеш как да завъртиш главата на едно момиче.
— Знаеш ли какво казват за бояджиите?
— Какво?
— Знаем не само да мажем, но и да се подмазваме.
Марти го погледна в очите.
Дъсти се усмихна и добави:
— Всичко ще бъде наред, Марти.
— Не, и ако шегите ти не станат по-остроумни.
— Безсилна била. И още как!
Сюзан Джагър отново обиколи четиристайния си апартамент и се увери, че прозорците са залостени.
Единствената врата, отваряща се към света навън, беше тази на кухнята, която бе защитена с две секретни ключалки и верига.
Сюзан подпря стол под дръжката на вратата.
Разбира се, тя бе правила този номер и преди. Но това не бе попречило на натрапника.
Батериите на камерата се бяха заредили. Сюзан щеше да я включи, преди да си легне.
Часовниците показваха десет и четирийсет вечерта. Марти бе обещала да се обади преди единайсет.
Сюзан още изгаряше от нетърпение да чуе какъв анализ и съвет ще предложи приятелката й. Но нямаше да кажи на Марти за видеокамерата. Защото телефонът й може би се подслушваше.
Сюзан се чувстваше прекрасно. Тя бе събрала смелост да направи нещо, за да разбере кой е изнасилвачът й.
29.
Марти беше изтощена от двете чаши уиски, от парчето лазаня и от събитията през този ужасен ден. Докато Дъсти разчистваше масата, тя седеше и го наблюдаваше с премрежен поглед. Клепачите й бяха натежали.