Марти бе очаквала, че ще лежи будна до зазоряване, измъчвана от безпокойство и уплашена за бъдещето. Но съзнанието й отказваше да поеме бремето на още по-силни тревоги и блокира за през нощта.
Новопоявилият се страх от сомнамбулизъм беше единственото, което й пречеше да задреме на масата в кухнята. Марти никога не бе ходила на сън, но, от друга страна, до тази сутрин не бе изпадала в пристъп на паника, затова вече всичко беше възможно.
Ако заспеше, вероятно другата Марти щеше да контролира тялото й. Докато Дъсти спеше, тя можеше да стане от леглото и да извади нож от машината за миене на съдове.
Дъсти я хвана за ръката и я поведе из първия етаж, като угасяше лампите, докато вървяха. Валит припкаше след тях. Очите му светеха в мрака.
Дъсти взе дъждобрана на Марти и спря, за да го закачи в дрешника във фоайето.
Той усети, че в джоба има нещо, бръкна вътре и извади книга с меки корици.
— Още ли я четеш? — попита Дъсти.
— Романът е изключително вълнуващ.
— Но ти го носиш много отдавна на сеансите на Сюзан.
— Не е толкова отдавна. Написан е добре.
— Харесва ти, а вече шест месеца не можеш да го прочетеш.
— Не е възможно да са минали шест месеца. Не. Сюжетът е увлекателен. Героите са колоритни. Харесва ми.
Дъсти се намръщи.
— Какво ти става?
— Много неща. Но в момента съм адски уморена.
Той й даде книгата.
— Е, ако не можеш да заспиш, очевидно една страница от този роман ще ти подейства по-добра от приспивателно.
Да заспиш и може би да вървиш, да наръгваш и да колиш…
Валит хукна нагоре по стълбите.
Марти намери известна утеха в мисълта, че кучето може да я събуди, ако започне да се разхожда насън. Добрият Валит щеше да близне босите й крака, да размаха красивата си опашка в краката й и със сигурност да излае, ако тя извадеше касапски нож от машината за миене на съдове, но не за да му среже парче салам за закуска.
Сюзан си сложи обикновени бели, памучни бикини и бяла фланелка и се приготви да си легне.
До преди няколко месеца тя харесваше цветното бельо с дантели. Обичаше да се чувства сексапилна. Но вече не беше така.
Сюзан разбираше психологическата причина за тази промяна. Сега в съзнанието й сексапилът бе свързан с изнасилването. Изящното бельо можеше да насърчи загадъчния нощен посетител, който да го изтълкува като покана за още издевателства.
Известно време тя си лягаше с широки, грозни мъжки пижами, после с анцуг, но това не спря изнасилвача.
Всъщност, след като я съблечеше и брутално я обладаеше, той внимателно я обличаше, съблюдавайки всеки детайл. Закопчаваше копчетата и завързваше колана, точно както тя го бе направила.
Ето защо, напоследък Сюзан обличаше обикновено бяло, памучно бельо. Потвърждение на целомъдрието й. Отказ да бъде унижена и омърсена, каквото и да правеше насилникът с нея.
Дъсти се разтревожи от противоречието на Марти. Тя твърдеше, че е уморена. Но по държанието й личеше, че изпада в дълбока депресия.
Марти се движеше чудно, но не с натежали крайници, а с бавните и отмерени крачки, характерни за човек, който носи тежко бреме на плещите си. Лицето й беше изопнато, а не отпуснато от умора.
Тя винаги миеше зъбите и лицето си, слагаше се лосион и сресваше косите си, но тази вечер не го стори. За пръв път през трите години, откакто бяха женени.
Дъсти събу обувките, после смъкна чорапите и джинсите й. Тя нито му помогна, нито оказа съпротива. Той не можа да съблече блузата й, защото Марти бе скръстила ръце на гърдите си. Дъсти я зави, приглади косите й и я целуна по челото.
Клепачите й се затваряха, но в очите й не се четеше умора, а проницателност и непоколебимост.
— Не ме оставяй — дрезгаво каза тя.
— Няма.
— Не ми вярвай.
— Но аз ти вярвам.
— Не заспивай.
— Марти…
— Обещай ми. Не заспивай.
— Добре.
— Обещай.
— Обещавам.
— Защото може да те убия, докато спиш — добави тя и затвори очи.
Дъсти не откъсваше поглед от нея, уплашен от предупреждението й, но не заради себе си, а заради нея.
— Сюзан — промърмори Марти.
— Какво за Сюзан?
— Току-що си спомних. Не ти разказах за Сюзан. Странни неща. Трябваше да й се обадя.
— Утре ще й позвъниш.
— Що за приятелка съм?
— Тя ще те разбере. А сега трябва да си починеш.
След няколко секунди Марти сякаш заспа. Устните й бяха разтворени. Дишаше през устата. Бръчките на безпокойство около очите й изчезнаха. След двайсет минути Дъсти продължаваше да седи в леглото и да мисли за заплетената история на Марти, опитвайки се да я изглади в разбираем разказ, когато телефонът иззвъня. Звукът на апарата в спалнята беше изключен, за да не бъде обезпокояван сънят им. Дъсти чу телефона в кабинета на Марти. Секретарят се включи след второто позвъняване.