— Как се чувстваш, Сюзан?
— Как искаш да се чувствам?
— Много засрамена и унизена. Изпълнена с дълбоко разкаяние… и малко погнусена, че баща ти те е използвал по този начин. Но в същото време послушна и готова да направиш, каквото ти кажат… защото макар да не искаш, си възбудена. Изпитваш извратено и ненаситно желание, което искаш да отречеш, но не можеш.
Ариман отново я целуна и този път устните й омекнаха и се разтвориха. Сюзан сложи ръка на гърдите му, за да го отблъсне, но съпротивата й беше слаба като на дете.
Психиатърът усети, че пулсът й се учестява.
— Не, татко.
Зелените й очи се насълзиха.
Ариман се втренчи в тях и мигновено бе обзет от ожесточено желание.
Той пусна врата й и плъзна ръка към талията й.
— Моля те — прошепна Сюзан, произнасяйки думите като протест и същевременно като нервна покана.
Дишайки дълбоко, Ариман се наведе към лицето й. Усетът му на хищник не го излъга. По страните й се стичаха солени сълзи.
— Прекрасно.
Той започна да я целува, навлажни устни от мократа й кожа и после ги облиза.
Ариман вдигна Сюзан за кръста и я притисна между тялото си и хладилника.
— Моля те, моля те. — Тя беше толкова раздвоена между нетърпението и ужаса, че гласът й трепереше.
Сюзан плачеше, но не хленчеше, нито ридаеше и психиатърът се наслади на мълчанието й, обзет от желание да уталожи страстта, която никога не можеше да насити. Той облиза устните и клепачите й, радвайки се на соления вкус, сякаш това беше единствената му храна за деня.
Ариман я пусна, отстъпи назад и каза:
— Върви в спалнята си, Сюзан.
Тя тръгна. Психиатърът я последва, възхищавайки се на грациозната й походка.
31.
Марти лежеше неподвижно, сякаш беше мъртва.
Сънят й беше по-дълбок, отколкото би могло да се очаква след бурните събития през деня и приличаше на състоянието на Скийт в стаята му в „Нов живот“.
Дъсти още веднъж прегледа четиринайсетте страници, които бе намерил в кухнята на Скийт, разсъждавайки върху името доктор Йен Ло.
Когато го чу, Скийт бе изпаднал в унес, като отговаряше на въпросите с въпроси. Докато отворените му очи потрепваха, сякаш сънуваше, той отговаряше, макар и загадъчно и само на въпроси, оформени като твърдения или заповеди. Когато в отчаянието си Дъсти каза: „О, я ме остави на мира и заспивай“, Скийт мигновено бе заспал.
Един от странните аспекти в поведението на хлапето, заинтригувал Дъсти повече от останалите, беше фактът, че Скийт не си спомняше нищо между мига, в който чу името доктор Йен Ло и минутата, когато изпълни неволната заповед на брат си да заспи. Може би ставаше въпрос за селективна амнезия. Но Скийт бе разговарял с Дъсти, докато беше в безсъзнание.
Марти бе казала, че й се „губят моменти“, макар да не знаеше по кое време. Тя се бе уплашила, че е пуснала газта в камината, без да я запали и няколко пъти бе влизала във всекидневната, убедена, че експлозията е неизбежна. Макар кранчето да било затегнато, тя продължила да се безпокои от усещането, че в паметта й има празнота.
Дъсти бе станал свидетел на краткотрайната загуба на съзнание на брат си. И долови истина в опасенията на Марти, че е получила пристъп на пиромания.
Вероятно между двата инцидента имаше връзка.
Денят беше необикновен. Двете най-скъпи за Дъсти същества бяха преживели различни, но еднакво драматични епизоди на неадекватно поведение. Шансът такъв сериозен, макар и краткотраен психически срив да се повтори, беше далеч по-малък, отколкото да спечелиш от лотарията.
Средностатистическият гражданин на нашето дръзновено ново хилядолетие би помислил, че това е зловеща случайност. Най-много би решил, че случилото се е пример за причудливите схеми, които механизмът на вселената понякога провежда като безполезен страничен ефект на безсмислен труд.
Но за Дъсти, който долавяше загадъчен замисъл във всичко, нещо не беше случайно. Връзката между двете събития го заинтригува, макар че беше трудно установима. И страшна.
Той сложи четиринайсетте страници на нощното шкафче, извади тефтерчето си и написа редовете на стихчето хайку, за които Скийт бе казал, че са правила.
Водопадите. Във вълните разпръсват. Борови игли.
Вълните бяха Скийт. Според него боровите игли бяха мисии. А водопадите бяха Дъсти или Йен Ло, или всеки друг, който произнесеше стихчето в присъствието на Скийт.
Отначало всичко, което Скийт казваше, приличаше на безсмислен брътвеж, но колкото повече разсъждаваше, толкова по-ясно Дъсти долавяше структура и цел, чакащи да бъдат забелязани. Неизвестно защо, той започна да възприема стихчето като някакъв механизъм, просто устройство с мощен ефект.