Вероятността, че някой умишлено манипулира психически брат му, мотивира Дъсти да се съсредоточи върху стихчето, докато разбере употребата му и преди да реши дали отново да изследва ефекта му върху Скийт.
Мисии.
За да проумее целта на стихчето хайку, Дъсти трябваше да разбере поне какво има предвид Скийт под мисии.
Дъсти изброи наум синонимите. Задача. Работа. Задължение. Служба. Призвание. Професия. Кариера. Църква.
Нито един обаче не му помогна за да стигне до прозрение.
Валит изскимтя притеснено, зайците в съня му бяха оголили грамадни зъби и го бяха подгонили.
Понякога кошмарите му ескалираха, докато кучето се събуждаше с ужасен лай.
— Спокойно. Успокой се, момчето ми — прошепна Дъсти.
Макар да спеше, лабрадорът, изглежда, чу гласа на стопанина си и скимтенето утихна.
— Успокой се. Браво. Добро момче.
Кучето не се събуди, но размаха няколко пъти пухкавата си опашка, после пак я уви около тялото си.
Марти и Валит продължаваха да спят спокойно, но Дъсти не можеше да затвори очи.
Той си спомни друг момент с Валит, по-рано през деня.
Валит стои на прага на вратата между кухнята и гаража, готов да тръгне към апартамента на Скийт и търпеливо размахва опашка, докато Дъсти облича якето си.
Телефонът звъни. Някой рекламира абонамент за „Лос Анжелис Таймс“.
Само след няколко секунди Дъсти оставя слушалката и се обръща към вратата, но Валит вече не стои, а лежи на прага и дреме, сякаш са минали десет минути и се е уморил да чака.
Макар да имаше отлична зрителна и слухова памет, Дъсти не можеше да си спомни дали от „Таймс“ му се бе обадил мъж или жена. Той нямаше представа какво е казал по телефона, нито какво му бяха казали. Изпитваше само неясно убеждение, че е бил мишена на абонаментна кампания по телефона.
Тогава Дъсти бе приписал този неприсъщ за него пропуск на паметта на стрес. Фактът, че бе присъствал на опита за самоубийство на брат си и бе станал свидетел на страданията му, сигурно се бе отразил на психиката му.
Но ако бе говорил по телефона не няколко секунди, а пет или десет минути, тогава Дъсти не бе разговарял със служител на „Таймс“. Какво толкова имаше да говорят, по дяволите?
В минутите, през които вал бе полегнал да подремне, Дъсти ли бе разговарял с някой друг, а не с човек от „Таймс“, или бе говорил само няколко секунди, а после е бил зает с някаква друга задача.
Задача, която не можеше да си спомни.
Пропуск във времето.
„Невъзможно. Не и аз.“
Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки.
Той стана, но не можеше да стои неподвижно, затова започна да крачи напред-назад. Дъските на пода скърцаха и Дъсти отново легна на леглото. Кожата му беше хладна. По нея вече не лазеха тръпки. Но в съзнанието му се прокрадваше непознато дотогава и нежелано усещане за уязвимост, че в живота му е нахлуло неизвестно, странно и враждебно присъствие.
32.
Лицето на Сюзан беше поруменяло и обляно в сълзи. Коленете й бяха прибрани. Тя седеше на ръба на леглото и чакаше.
Ариман се бе настанил на креслото срещу нея. Не бързаше да я притежава.
Още като дете той бе разбрал, че най-евтините играчки са по принцип като скъпите, стари автомобили на баща му. Беше удоволствие да ги гледаш и да ги използваш. Всъщност, за да притежава наистина нещо и да му бъде достоен господар, човек трябваше да разбира изкуството във формата му, а не само да изпитва тръпка на вълнение от употребата му.
Изкуството във формата на Сюзан Джагър беше двустранно — физически и, разбира се, психологично. Лицето и тялото й бяха изключително красиви. Но красота имаше и в ума, и в личността, и в интелекта й.
Като играчка, тя имаше двустранна функция и първата беше сексуалната. Няколко нощи Ариман я бе използвал брутално и продължително.
Втората й функция беше да страда и да умре красиво. Сюзан вече му бе доставила огромно удоволствие с героичните си, макар и безнадеждни опити да се пребори с агорафобията, с терзанията и с отчаянието си. Смелата й решителност да запази чувството си за хумор и да възвърне предишния си живот беше патетична и следователно прелестна. Скоро Ариман щеше да засили и да усложни фобията й, предизвиквайки бързо и необратимо влошаване и после щеше да се наслади на финала — най-силната тръпка на вълнение, на която Сюзан беше способна.
Тя седеше разплакана и плаха, раздвоена между перспективата за въображаемо кръвосмешение, и погнусена, но изпълнена с приятен, извратен копнеж, както бе програмирана.