От време на време очите й потрепваха, сякаш сънуваше — признак, характерен за състоянието на най-силно потискане на личността. Това разсейваше Ариман и помрачаваше красотата й.
Сюзан вече знаеше какви роля щяха да играят тази нощ и какво се очаква от нея в този еротичен сценарий, затова психиатърът реши да я доведе по-близо до повърхността, макар и не в пълно съзнание, а само достатъчно далеч, за да сложи край на състоянието на така наречения бърз сън.
— Сюзан, сега искам да излезеш от параклиса — каза той, говорейки за онова въображаемо място в дълбините на подсъзнанието й, където я бе отвел, за да даде инструкциите си. — Излез и тръгни нагоре по стълбите, но не отивай далеч, а само дотам, където се процежда малко повече светлина. Да, точно там.
Очите й приличаха на бистри езера, потъмнели от отраженията на тъмните облаци, минаващи над тях, и изведнъж докоснати от няколко слаби лъча слънчева светлина, разкриха по-голяма дълбочина.
— Онова, което си облякла ми харесва. Бял памук. Простота. — Преди няколко посещения Ариман я бе инструктирал да се облича така преди лягане, докато му хрумне нещо различно, и видът й го възбуждаше. — Непорочност. Чистота. Като дете и в същото време невероятно зряла.
Страните й поруменяха и Сюзан срамежливо наведе глава. На лицето й затрептяха сълзи на срам, досущ капки роса.
Осмелеше ли се да погледне психиатъра, те наистина щеше да види баща си. Такава беше силата на внушението, когато Ариман говореше на онзи най-съкровен и дълбоко скрит параклис в подсъзнанието й.
Когато свършеше да си играе с нея, той щеше да я инструктира да забрави всичко, което се бе случило от мига, в който й бе телефонирал, до излизането му от апартамента й. Сюзан нямаше да си спомня нито посещението му, нито фантазията за кръвосмешение.
Но ако решеше, Ариман можеше да измисли за Сюзан подобна история за изнасилвания в ръцете на баща й. Много часове щяха да бъдат необходими, за да вплете онзи ужасен разказ в гоблена на реалните й спомени, но после щеше да я инструктира да повярва в дългогодишното насилие, упражнявано над нея и постепенно да „възстанови“ онези потиснати травми по времето на терапевтичните сеанси.
Ако увереността й я накараше да предаде баща си на полицията и ако я подложеха на тест с детектора на лъжата, Сюзан щеше да отговори на всеки въпрос непоколебимо и уверено и демонстрирайки верния и подходящ нюанс на емоция. Дишането, кръвното й налягане, пулсът й и галваничната реакция на кожата й щяха да убедят всеки специалист по детектора на лъжата, че тя казва истината. Сюзан щеше да бъде сигурна, че зловещите обвинения са реалност до най-малката подробност.
Но Ариман нямаше намерение да си играе с нея така. Той бе изпитал удоволствие от тази игра с други обекти и вече му бе омръзнала.
— Погледни ме, Сюзан.
Тя вдигна глава.
— Следващия път ще донеса камера и пак ще направим видеозапис. Спомняш ли си първия?
Сюзан поклати глава.
— Защото ти забраних да го запомниш. Ти се унижи толкова много, че всеки спомен за това би те довел до самоубийство. А тогава още не бях готов да ти внуша да го сториш.
Тя отмести поглед от него и се втренчи в миниатюрното японско дръвче в месингова саксия върху пиедестала.
— Още един запис, за да си спомням за теб — добави Ариман. — Следващият път. Развихрих въображението си. Другия път ще бъдеш страхотна мръсница, Сюзан. Първият запис ще прилича на анимационно филмче на Дисни.
Запазването на видеозапис от най-възмутителните му манипулации не беше разумно. Ариман държеше разобличаващи доказателства — в момента сто двайсет и една видеокасети — заключени в добре скрит трезор, макар че ако заподозряха за съществуването му, неподходящите хора биха разглобили къщата му, докато намерят архива.
Той бе поел този риск, защото по душа бе сантиментален и изпитваше носталгичен копнеж по миналите дни, старите приятели и изхвърлените играчки.
Животът прилича на пътуване с влак и хората, които имат значение за нас, слизат на множеството гари по пътя и никога не се качват отново, докато в края на пътешествието оставаме във вагон, където повечето места са празни. Тази истина натъжаваше психиатъра не по-малко от другите мъже и жени, които са склонни към размисъл, макар че тъгата му несъмнено се различаваше от тази на другите.
— Погледни ме, Сюзан.
Тя продължи да гледа растенията в саксията върху пиедестала.
— Не бъде своенравна. Погледни баща си. Веднага.
Насълзените й очи се отместиха от дръвчето. В погледа й се четеше молба да й оставят поне малко достойнство. Доктор Ариман забеляза това и изпита удоволствие, но не го удостои с внимание.