Несъмнено някоя вечер, дълго след като Сюзан Джагър умре, той щеше с умиление да си спомня за нея и да бъде обзет от копнеж отново да чуе мелодичния й глас, да види красивото й лице и да изживее хубавите мигове, които бе прекарал с нея. Това беше слабостта му.
Сетне щеше да прегледа видеоархива си. Щеше да се разчувства и да се зарадва, като види Сюзан да върши мръсотии и перверзии, които я преобразяват драстично. В онези безсрамни сцени сияйната й красота се размиваше и психиатърът виждаше примитивния звяр, който живееше в нея, лукав и боязлив, но страховит и ненаситен.
Дори и да не изпиташе толкова голямо удоволствие от видеозаписите, той щеше да ги запази, защото по природа беше неизтощим колекционер. Стаите в къщата му бяха пълни с играчки, които неуморно бе събирал през годините — армии от оловни войници, очарователни, боядисани ръчно автомобилчета от лята стомана, механични банки и пластмасови комплекти с хиляди миниатюрни фигурки, от римски гладиатори до астронавти.
— Стани, момиче.
Сюзан стана от леглото.
— Обърни се.
Тя се подчини.
— О, да. Искам повече от теб на видеозаписа за идните поколения. И може би малко кръв следващия път, мъничко самоизтезания. Всъщност телесните течности по принцип може да бъдат темата. Кръв и извратеност. Ще бъде забавно. Сигурен съм, че ще се съгласиш.
Сюзан отново погледна миниатюрното японско дръвче. Но това беше мимолетно непослушание и тя бързо насочи очи към психиатъра, когато Ариман й заповяда да го направи.
— Ако мислиш, че ще бъде забавно, кажи ми — настоя той.
— Да, татко. Забавно.
Ариман я инструктира да падне на колене.
— Допълзи до мен, Сюзан.
Досущ автомат, задвижван от монета, Сюзан се приближи до креслото. По лицето й се стичаха неподправени сълзи. Тя беше превъзходна придобивка, която би доставила удоволствие на всеки колекционер.
33.
Моментът, в който Дъсти бе забелязал дремещото куче, беше отрязан от мига, когато телефонът в кухнята бе иззвънял. Колкото и да си припомняше сцената, Дъсти не можеше да свърже тези две събития. Валит стоеше и размахваше опашка, а в следващата минута дремеше. Липсваше период от време. С кого бе разговарял Дъсти? Какво бе правил?
Той си припомняше епизода за пореден път, когато Марти изстена в съня си.
— Успокой се. Всичко е наред — прошепна Дъсти и сложи ръка на раменете й.
Но Марти не се успокои. Стенанията й се превърнаха в хленчене. Тя започна да трепери и да рита. Хленченето прерасна в пронизителни викове. Марти изведнъж се надигна, седна в леглото, отметна завивките и стана. Тя вече не викаше, а се задушаваше, и сложи ръце на устата си, сякаш бе отвратена от нещо в съня си.
Дъсти заобиколи леглото и се приближи до нея. Валит го последва и застана зад Марти.
— Стой далеч от мен! — извика тя.
Гласът й бе наситен с толкова силни емоции, че Дъсти спря, а кучето се разтрепери. Козината на гърба му щръкна.
— О, Господи! Боже мой!
Дъсти тръгна към нея, но тя му заповяда да стои настрана.
— Не можеш да ми вярваш. Не се приближавай до мен. Дори не си го помисляй.
— Било е само кошмар.
— Реалността е кошмар.
— Марти…
Тя се сви конвулсивно, после издаде окаяно стенание на отвращение и мъка.
Въпреки предупреждението й Дъсти се приближи до нея и когато я докосна, Марти го блъсна.
— Не ми вярвай! Недей, за Бога!
Тя се втурна към банята.
Лабрадорът изскимтя пронизително — звук, който уплаши Дъсти както никога досега.
Вторият път, в който Дъсти виждаше Марти в това състояние, беше по-ужасяващ от първия. Веднъж може би беше случайност. Но два пъти вече беше схема. А в схемите се съзираше бъдещето.
Дъсти отиде в банята. Марти стоеше до мивката. От крана течеше студена вода. Вратичката на шкафчето беше отворена.
— Сигурно този път е бил по-неприятен от обикновено — каза той.
— Кой?
— Кошмарът.
— Не беше същият. Съвсем не беше приятен като Човека от листа — отговори тя, но очевидно нямаше намерение да добавя нищо повече.
Марти махна капачката на шишенце с приспивателни хапчета, които рядко използваше, и ги изсипа в шепата си.
— Две е максималната доза — отбеляза Дъсти.
— Не ми пука. Искам да спя и да си почивам, а не пак да сънувам такива неща.
Черните й коси бяха влажни от пот, разрошени и сплетени.
Марти напълни чашата с вода и глътна три хапчета.
Дъсти не я спря. Таблетките не бяха силни. Сутринта главата й можеше да е замаяна, но нямаше да е толкова неспокойна.
Докато отдалечаваше чашата от устата си, Марти съзря отражението си в огледалото. Чертите й се смразиха. Лицето й пребледня. Устните й станаха лилави.