По време на онова, което последва, той оформяше психичното й състояние, като й шепнеше инструкции и в девическите й викове на удоволствие неизменно звучеше и страх, срам и разкаяние. За него сълзите й бяха най-силният афродизиак.
Докато се обличаше, той наблюдаваше изпитателно безупречното й, красиво лице.
Сълзи в очите. Преливащи езера. Тъмен гроб в ума.
Не. Не ставаше. Ариман не можеше да измисли хайку, което да опише тъжното й изражение. Талантът му да пише поезия беше голям, колкото способността му да я оценява.
Психиатърът не хранеше илюзии за дарбата си. Макар че по всички еталони за интелигентност беше гений, той беше играч, а не творец. Ариман имаше талант за игрите и да използва играчките по нови и творчески начини, но не беше човек на изкуството.
Освен това, макар че от малък се интересуваше от науката, той не притежаваше качествата на учен — търпение, приемане на поредицата от провали в търсене на крайния успех и предпочитание към знанията пред усещанията. На млади години Ариман жадуваше за уважението, отдавано на повечето учени, за авторитета и за негласното превъзходство, с което те се държаха. Те бяха жреци в съвременното общество, което боготвореше промяната и прогреса — манталитет, който беше вроден на Ариман. Но сивата и безрадостна атмосфера в лабораториите не го привличаше, нито скуката на сериозната научноизследователска работа.
Когато беше тринайсетгодишен — дете-чудо още в първата година на колежа, той осъзна, че психологията му предлага идеална кариера. Хората се отнасяха с уважение, граничещо с благоговеене, към онези, които твърдяха, че разбират тайните на човешкото съзнание. Психолозите приличаха на свещениците от предишните векове, когато вярата в душата е била толкова широко разпространена, колкото сега вярата в собственото аз. Психологът беше авторитетна личност.
Мнозина смятаха психологията за наука, но за Ариман не беше така.
В областта на физиката и химията обикновено се предлагаше хипотеза, която да ръководи изследването на група явления. Ако достатъчно голямо количество изследвания на много учени подкрепеше тази хипотеза, тя можеше да се превърне в обща теория. С течение на времето, ако се укажеше универсално ефективна в хиляди експерименти, теорията можеше да стане закон.
Някои психолози се стремяха да се придържат към този принцип на доказване. Ариман ги съжаляваше. Те работеха с илюзията, че авторитетът и властта им са свързани с откриването на непреходни истини, но в реалността истината беше досадна пречка за авторитета и властта.
Според Ариман психологията беше привлекателна област, защото човек трябваше само да натрупа серия от субективни наблюдения, да намери подходяща призма, през която да пречупи статистическите данни и после да прескочи хипотезата и теорията и да заяви, че е открил закон в човешкото поведение.
Науката беше скучно занимание. Труд. За младия Ариман психологията беше игра, а хората — играчки.
Той винаги се преструваше, че споделя гнева на колегите си, когато професията им бе заклеймена като разтеглива наука, но всъщност харесваше точно този й аспект. Властта на учените, които работеха с неоспорими факти, се ограничаваше от тези факти. Но психологията притежаваше силата на суеверието, която можеше да формира света по-добре от електричеството, антибиотиците и водородните бомби.
Ариман постъпи в колеж на тринайсет и завърши психология на седемнайсет години. И тъй като хората се възхищават и много повече ценят психиатрите, отколкото психолозите, и по-големият авторитет щеше да улесни игрите, които искаше да играе, той добави към биографията си магистърска степен по медицина и други необходими дипломи.
Ариман мислеше, че медицината ще бъде скучна, но тази област се оказа изключително забавна. В края на краищата, доброто медицинско образование включваше наблюдения на много кръв и вътрешности и той имаше множество възможности да гледа страдания, мъчителни болки и сълзи.
Когато беше малък, Ариман бе изпълнен с почуда при вида на сълзите, така както дъгата, звездното небе и светулките въздействаха на другите деца. По време на пубертета той установи, че сълзите възпламеняват либидото му.
Самият Марк Ариман никога не бе плакал.
Той се облече, застана пред леглото на Сюзан и се втренчи изпитателно в обляното й в сълзи лице. Неутешимите й очи приличаха на езера. Духът й едва-едва плаваше в тях. Целта на играта беше да я удави. Не тази нощ. Но скоро.
— Кажи ми на колко си години — рече Ариман.
— На дванайсет.
— Сега трябва да се пренесеш напред във времето, Сюзан. Ти си на тринайсет… четиринайсет… петнайсет… шестнайсет. На колко години си?