Но Хуана се беше превърнала в абсолютен хамелеон. Ако предположението на Бюканън беше вярно, тя не само беше променяла личността си за всяка конкретна задача — тя беше променяла изцяло и външния си вид, не само дрехите си, но и чертите на лицето си, теглото си, височината. Бюканън намери подплънки, които Хуана беше използвала, за да увеличава големината на бюста си. Откри други подплънки, които можеха да я направят да изглежда бременна. На пода имаше маратонки с умело вградени подложки, които беше използвала, за да изглежда по-висока. Бюканън откри специален крем, който можеше да направи кожата й по-светла.
Част от него беше изпълнена с възхищение от нейния професионализъм. Но друга част изпитваше ужас при мисълта, че в „Кафе дьо Монд“ в Ню Орлиънс Хуана може да е седяла до него, докато той очакваше тя да влезе в ресторанта, без изобщо да разбере колко близо е била. Докато я търсеше, той би могъл да се блъсне в нея или дори да я заговори, без да я познае.
Какво беше станало с нея през изминалите шест години? Къде беше научила всичко това? Кого търсеше той? Тя можеше да бъде всяка една от жените наоколо. Можеше да изглежда като всяка една от тях. Бюканън си спомни последния им разговор. „Ти не ме познаваш — беше казал той, за да оправдае невъзможността си да се обвърже с нея. — Познаваш само онзи, за когото се представям.“
Е, тя го беше надминала, беше се превърнала в абсолютния двойник. Докато разглеждаше къщата, беше изпитал разочарование и смущение, че никъде нямаше нейни снимки. Толкова му се искаше да види отново кафявите й очи, лъскавата й черна коса, незабравимото й очарователно лице. Беше си помислил, че хората, които я преследваха, са взели снимките, за да запомнят по-добре как изглежда. Но ако това беше вярно, помисли си сега той, снимките нямаше да им свършат работа, защото тя нямаше точно определен образ. Може би самата Хуана беше махнала снимките, защото вече не беше способна да се отъждестви с нито един от своите многобройни образи. Бюканън изведнъж изпита ужасяващото усещане, че жената в която той (или Питър Ланг, или който и по дяволите да беше той) се беше влюбил, беше нереална като призрак. Като самия него. Започна да му се повдига.
И все пак трябваше да я открие.
Той затвори прозореца на офиса, а после избърса с носна кърпа отпечатъците си от всичко, което беше докосвал. Повтори процедурата в останалите стаи, изгаси лампите, увери се, че е направил всичко необходимо и най-накрая затвори предната врата, като заключи двете секретни ключалки с шперца. Когато партньорът на убиецът пристигнеше, за да започне смяната си, щеше да мине известно време, преди да разбере какво се е случило. Двата малки килима, които бяха преместени (единият от които липсваше), дупката от куршум в тавана на коридора, кръвта под килима, който Бюканън беше постлал в стаята с компютъра, взети поотделно, нямаше да го наведат на определени изводи, но заедно щяха да му подскажат какво се беше случило. След това партньорът на убиеца щеше да изгуби още време, докато търси трупа. Докладът му пред шефовете щеше да бъде объркан, като положението щеше да се утежни още повече от факта, че двамата снайперисти, наблюдаващи къщата на Мендес, също не могат да бъдат открити. Единственото сигурно нещо беше, че хората, които преследваха Хуана, знаеха, че някакъв мъж на име Брендън Бюканън е посетил родителите й и естествено щяха да свържат Брендън Бюканън с всичко, което се беше случило тази нощ.
До сутринта ще са започнали да преследват и мен, помисли си той. Не. Те ще преследват Брендън Бюканън, но ако имат късмет, след известно време ще се досетят, че тази нощ съм се превърнал в Чарлс Дъфи.
Бюканън потупа портфейла, който беше взел от мъртвия мъж и сложил в джоба на сакото си, влезе в джипа и излезе на заден ход от алеята за коли. Ръцете му трепереха. Раните го боляха. Кръвта пулсираше в главата му. Беше стигнал до предела на силите си. Но трябваше да продължи.
Около километър и половина по-надолу по потъналия в мрак път, на дъното на покрита от мъгла долина, Бюканън стигна до микробуса. Той излезе от джипа, като държеше дясната си ръка зад гърба, за да може бързо да извади оръжието си, ако в негово отсъствие се беше случило нещо непредвидено. Долови движение в мъглата, настръхна, но после се успокои, когато към него приближи Анита, която му каза на испански, че Педро е отзад, при завързаните мъже.
— Телефонът звъня.
— Знам — каза Бюканън.
— Помислихме, че може да си ти, но той не звънна два пъти, не спря, и после не звънна отново, както се бяхме уговорили с теб, затова не отговорихме.