— Да приключваме тогава — Бюканън едва се държеше на крака от болка и изтощение. Той се обърна към Педро и Анита. — Имам нужда да похапна. Искам да поспя някъде.
— За нас ще бъде чест да ни бъдеш гост — каза Анита.
— Благодаря, но предпочитам да не знаете къде съм.
— Никога няма да те издадем.
— Няма, разбира се — отговори Бюканън, без да си прави труда да я разубеждава, като знаеше, че Педро и съпругата му нямаха ни най-малка представа колко податливи щяха да бъдат на мъчения. — Но колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Докато тези мъже си дават сметка, че не можете нищо да им кажете, ще бъдете в безопасност. Просто изпълнете уговорката. Освободете ги на залез слънце. Междувременно, по пътя към града трябва да взема колата си. Чантата ми е в багажника.
— Какво ще правиш после? След като си починеш? — попита Педро.
— Ще напусна Сан Антонио.
— Къде ще отидеш?
Бюканън не отговори.
— Във Филаделфия ли? Да откриеш хората, които са наели тези мъже? Хората, с които говори по телефона?
Бюканън отново не отговори.
— Какво стана в къщата на Хуана?
— Нищо — каза Бюканън. — Педро, карай микробуса, а аз ще остана с тези двамата отзад и ще ги наблюдавам. Анита, следвай ни с джипа.
— Ами Хуана?
— Имате думата ми. Няма да спра, докато не я намеря.
Полуостров Юкатан
Макинтайър, главният отговорник на проекта, със загоряла, съсухрена от слънцето кожа, лежеше трескав и безпомощен на походно легло в дървената барака, построена от хората му в началото, когато бяха пристигнали на обекта. Тогава руините все още бяха покрити с гъсти храсти и дървета. Самите руини все още се бяха издигали наоколо. Все още всичко се беше подчинявало на здравия разум.
Сега, докато се опитваше със сетни сили да избърше потта от челото си със здравата си ръка, Макинтайър от все сърце желаеше никога да не се беше съгласявал да подпише този проклет договор с Алистър Дръмонд. Ала не беше успял да устои на щедрото възнаграждение — сума, по-голяма от всички останали, които беше получавал до този момент, както и на също така щедрата премия, която Алистър Дръмонд му беше обещал, ако проектът бъдеше изпълнен успешно. Макинтайър беше работил из целия свят. Чергарският живот беше причина за двата му развода, за отчуждаването му от двете жени, които обичаше и от децата му, които обожаваше. И всичко заради непреодолимия стремеж на Макинтайър да покорява пустошта, да създава ред там, където цареше хаос. Но този път от него се искаше да разруши реда и да създаде хаос и сега беше наказан.
Самата земя сякаш побесня от кощунството, което Макинтайър и хората му бяха извършили. Или може би това бяха боговете, в чиято чест някога са били издигнати днешните руини. Странна мисъл за самия него, осъзна той. Не беше религиозен. Въпреки това с наближаването на смъртта той все по-често се замисляше над този въпрос. Това, което някога би нарекъл суеверие, сега му се струваше нещо напълно обяснимо. Боговете бяха разгневени, защото техните храмове и светилища бяха осквернени.
Унищожете руините, беше заповядал Дръмонд. Разпръснете останките. Нареждането му беше изпълнено. И с всеки взрив, с всяко изскърцване на булдозерите, с всяко хвърляне на покрит с йероглифи каменен блок в някоя дълбока яма, земята и боговете под нея бяха роптали. Лагерът беше разтърсван от периодични трусове. Тяхната продължителност непрекъснато се увеличаваше. А със зачестяването на трусовете ги беше сполетяло ново, още по-голямо бедствие — безброй змии, които бяха изпълзели от дупки и пукнатини в земята и се бяха превърнали в истинска напаст. Единственият начин да се спасят от тях беше да пръскат с керосин и да опожаряват земята. Над руините надвисна гъст облак дим.
Известно време змиите като че ли бяха навсякъде, но със спирането на трусовете те изчезнаха. Тъй като нищо вече не нарушаваше покоя им, те се бяха върнали в подземните си гнезда.
Но не навреме. Поне за Макинтайър. Предишният ден, малко преди залез слънце, той беше бръкнал в едно сандъче с инструменти, за да извади гаечен ключ и беше почувствал остра, пронизваща болка над дясната си китка. Тласкан от страх, той се беше втурнал към палатката на лекаря, като едва беше успял да зърне малката змия, която беше изпълзяла от сандъчето и се беше скрила в една дупка. Лекарят на лагера, брадясал мъж с вечно димяща в устата цигара и лъхащ на уиски, беше инжектирал Макинтайър с противоотрова и беше дезинфектирал прободните ранички, като не беше престанал да повтаря, че Макинтайър е имал късмет, тъй като зъбите на змията не бяха успели да се забият в някой от по-важните кръвоносни съдове.