— Какво? Не чух какво каза, Майк. Ти ли си?
Това беше гърленият, чувствен глас на Холи.
Бюканън се стегна.
— Да, аз съм.
Преди да отпътува тази сутрин от Сан Антонио той се беше обадил в апартамента на Холи, за да провери дали тя е във Вашингтон и да е сигурен, че няма да предприеме това пътуване напразно. Шест и половина в Тексас беше седем и половина край Потомак. Тя беше будна и въпреки че точно се канеше да тръгне на работа, вдигна телефона, вместо да остави телефонния секретар да запише съобщението. Бюканън беше използвал името Майк Хамилтън и си беше уговорил да се срещне с нея.
— Уговорката за късния обяд все още ли важи? — попита тя сега.
— Ако имаш свободно време.
— За теб винаги имам свободно време. Ще се срещнем на Макферсън Скуеър.
— Дай ми четиридесет минути.
— Не е нужно да бързаш.
— До скоро — Бюканън окачи слушалката на вилката. Разговорът беше протекъл отлично. Въпреки че звучеше съвсем нормално, той съдържаше думите „не е нужно да бързаш“ — кодът, който бяха избрали в Ню Орлиънс, в случай, че Холи не усещаше никаква заплаха. „До скоро“ означаваше същото, само че за Бюканън. Той вдигна малката си чанта, отдалечи се от телефона и се смеси с потока от пътници, които току-що бяха слезли от следващия самолет. Както Националното летище, така и летище „Дълес“ постоянно се наблюдаваха от различни правителствени служби. Част от наблюдението беше остатък от дните на Студената война. Друга част се дължеше на практически причини — на нуждата от своевременна информация кои видни личности са пристигнали неочаквано в столицата на страната. Но в по-голямата си част то беше свързано с все по-засилващото се убеждение, че терористите от Близкия Изток — се канят да извършат дълго отлаганите си акции срещу Съединените щати.
Бюканън нямаше основание да подозира, че полковникът е изпратил хора да наблюдават летището в случай, че се появеше тук. В края на краищата елементарната логика подсказваше, че точно Вашингтон щеше да бъде едно от местата, които Бюканън най-много ще иска да избягва. Освен това документната следа, която беше оставил, вече щеше да е отвела хората на полковника в Сан Антонио. Преди да напусне Тексас, Бюканън остави колата си в един от офисите на компанията, от която я беше наел. Там следата щеше да свърши. Хората на полковника щяха да предположат, че Бюканън е отпътувал със самолет от Сан Антонио, тъй като офисът на компанията се намираше близо до летището. Но те нямаше как да узнаят, че Бюканън беше използвал името и кредитната карта на Чарлс Дъфи, за да наеме стаята в мотела и да си купи билет за полета до Вашингтон. Единственото нещо, което Бюканън рискуваше с появата си на летището, беше някой случайно да го забележи, но това щеше да стане само ако привлечеше внимание към себе си — нещо, което той нямаше намерение да прави.
Бюканън-Ланг-Дъфи-Хамилтън се смеси умело с тълпата пътници, излезе навън в мрачния, влажен следобед, качи се на едно такси и се отправи към центъра на Вашингтон. Нищо не го беше заплашвало на летището. Но на Макферсън Скуеър положението щеше да бъде съвсем друго.
В Ню Орлиънс, преди Холи да се върне във Вашингтон, Бюканън й беше обяснил, че ако й се обади по телефона и предложи да се срещнат, тя трябва да избере някое оживено място близо до редакцията на вестника. То трябваше да бъде част от ежедневния й маршрут (не прави нищо необичайно). Трябваше да има много входове (за да не попаднем в капан). Освен това трябваше да бъде надеждно по отношение на работното време (Веднъж ми наредиха да се срещна с един човек в някакъв ресторант, който беше изгорял предния ден. Никой от екипа, който трябваше да ми подава информация, не беше проверил мястото, за да се увери, че всичко е наред).
По отношение на тези изисквания Макферсън Скуеър бе идеален за среща. Малко вероятно беше паркът да е изгорял. Той беше оживен също като ресторант, но беше по-открит и се намираше само на няколко пресечки от службата на Холи, което го правеше естествено място за среща с неин познат.
Бюканън успя да стигне там преди да изтече четиридесетминутният краен срок. Застанал на една гъмжаща от хора автобусна спирка на L Стрийт, той видя как Холи излиза от сградата на „Вашингтон Поуст“ и поема надолу по Петнадесета улица. В момента го интересуваше не толкова тя, колкото това дали някой не я следи. Той изчака, докато Холи изчезна от погледа му, забави се още петнадесет секунди, после се смеси с останалите минувачи и се отправи към ъгъла. Там, докато чакаше светофара, той погледна към Петнадесета улица по посока на Холи, която се беше запътила към К Стрийт.