Ами журналистическата отговорност? А смелостта, която се изискваше, за да бъдеш истински професионалист? Холи беше избягала от отговорите на тези въпроси като отложи окончателното си решение и си каза, че ако изчака по-нататъшния развой на събитията, статията можеше да стане още по-добра. Тя не се беше отказала от нея, просто я беше оставила да узрее. Разбира се. Но в такъв случай защо се беше уплашила, когато Бюканън се свърза с нея? Какво искаше той? Ако беше истински репортер, за какъвто винаги се беше смятала, трябваше да очаква тази среща с нетърпение. Вместо това имаше чувството, че започва някакъв кошмар.
Десет минути по-късно, сред шума на влаковете, който отекваше зад нея, тя се изкачи по претъпканите с хора стълби на централната станция на метрото, излезе на шумната, задръстена с коли С Стрийт и пое в дъжда към огромното четириъгълно здание, в което се помещаваше Националната художествена галерия. Въпреки дъждовното време тротоарът гъмжеше от забързани минувачи. Тук също имаше несретници, облечени в дрипави, подгизнали от дъжда дрехи, които молеха за пари, храна, търсеха работа или каквото и да е, като понякога държаха табели, на които пишеше от какво се нуждаят. Един от тях носеше табела, чийто надпис беше същият като на чернокожия мъж в парка и тя се опита да го подмине.
— Почакай, Холи. Дай ми двадесет и пет цента — каза просякът.
Когато чу да я нарича по име, тя трепна, сякаш беше докоснала оголен електрически проводник. Объркана, тя спря, застави се да се обърне и видя, че прегърбеният мъж с дрипави дрехи, увиснала шапка и мръсно лице беше Бюканън.
— Господи! — възкликна тя.
— Не говори, Холи. Просто ми дай двадесет и пет цента.
Тя се подчини, като бръкна в калъфа за портмонето си. Хареса й начинът, по който Бюканън произнесе името й.
— Дръмонд. Томес. Това е всичко, с което разполагам. Не знам първите имена. Хора, които имат нужда от охрана. Намери всичко, което успееш, за възможните кандидати. Престори се, че се обаждаш по телефона от галерията. Ще се срещнем довечера в осем. В Риц-Карлтън. Помоли на рецепцията да те свържат със стаята на Майк Хамилтън. Разбра ли? Добре. Върви.
През цялото време Бюканън държеше ръката си протегната и чакаше Холи да му даде двадесет и петте цента. Когато ги взе, той каза по-високо:
— Благодаря, мадам. Бог да ви поживи! — После се обърна към друг приближаващ мъж. — Ще ми дадете ли двадесет и пет цента, моля?
Холи продължи без да спира, както беше наредил Бюканън и се насочи към Националната художествена галерия, като се надяваше, че се държи естествено. Но въпреки че продължи да крачи равномерно напред, съзнанието й беше разтърсено от уплаха и объркване.
Големият син хеликоптер хвърляше движеща се сянка върху гъстата джунгла на Юкатан. Алистър Дръмонд, който седеше на задната седалка, се беше намръщил толкова силно, че бръчките още повече състаряваха лицето му и го правеха да изглежда осемдесет и няколко годишен, колкото в действителност беше. Той седеше сковано изправен, но сега, след всяко ново сведение, което Реймънд му съобщаваше, Дръмонд сякаш още повече се изправяше. Треперливият му глас успя да надвика грохота на двигателя.
— Брендън Бюканън?
— Инструктор от Специалните сили, назначен във Форт Браг. Наел кола в Ню Орлиънс и пристигнал в Сан Антонио, за да посети родителите на жената. Нашият човек там се обади и каза, че Бюканън използвал името Джеф Уокър, когато се представил за приятел на дъщеря им и попитал знаят ли къде е.
— А дали наистина е приятел? — Дръмонд присви очи зад дебелите стъкла на очилата си. — Защо е трябвало да използва фалшиво име? Очевидно крие нещо. Но какво? Какво иска от жената?
— Не знаем — отговори Реймънд. — Но двамата мъже, които имаха за задача да наблюдават къщата на Мендес, са изчезнали. Същото се отнася и за един от мъжете, които наблюдаваха къщата на обекта извън Сан Антонио. Партньорът му открил пресни следи от кръв под килима и дупка от куршум в тавана. Ще бъде глупаво, ако не свържем тяхното изчезване с появата на Бюканън. Дал съм заповед, ако се появи отново, да го убият.