— Знаеш ли, не правиш това достатъчно често.
— Да ти нося калъфа ли?
— Не. Преди малко се засмя.
Изчакаха светофара да светне зелено, пресякоха при Петдесет и девета улица и се отправиха на север по гъмжащото от хора Пето Авеню към покрития с навес вход на „Шери-Недърлънд“. Бюканън кимна на униформения портиер, който махна с ръка, за да спре такси за добре облечена възрастна жена, бутна въртящата се врата и влезе преди Холи, за да огледа фоайето.
Меко осветление му придаваше златист оттенък. Напред, вдясно, къс коридор водеше към асансьорите. Вляво, срещу коридора, беше рецепцията, а до нея магазин за вестници и списания. Зад касата в магазина седеше жена на средна възраст с очила.
Никакъв признак за заплаха, реши Бюканън, докато чакаше Холи да влезе през въртящата се врата и да се присъедини към него.
— Да, сър — служителят във фоайето пристъпи към тях.
Както винаги служителят се обърна към мъжа в двойката. Но тъй като Бюканън играеше ролята на помощник на Холи, той оправи ремъка на калъфа на рамото си и се обърна към нея вдигнал вежди, в очакване тя да отговори.
Холи веднага влезе в ролята си.
— Аз съм репортер — тя протегна напред журналистическата си карта.
Служителят я погледна бегло, заинтересован само от името на вестника, както се надяваше Бюканън. Холи не му беше казала името си и ако имаха щастие, служителят нямаше да обърне внимание на картата.
— Тук съм, за да се срещна с господин Молтин — Холи прибра журналистическата си карта.
— Имате ли предварителна уговорка?
— Не. Но ако е свободен, ще му бъда благодарна да ми отдели десетина минути.
— Един момент — служителят отиде до рецепцията и като вдигна слушалката на телефона, набра някакъв номер. — Господин Молтин, тук има репортер от „Вашингтон Поуст“, който иска да се срещне с вас. Една дама с фотограф… Да, сър, ще им кажа — служителят остави слушалката. — Господин Молтин не желае да бъде безпокоен.
— Но вчера сам потърси връзка с моите колеги.
— Знам само, че не желае да бъде безпокоен.
— Моля ви, обадете му се отново.
— Боя се, че…
— Наистина, става дума за нещо важно. Разполагам с информация за изчезналата му съпруга.
Служителят се поколеба.
— Той ще бъде много недоволен, ако разбере, че не сте му предали съобщението ми.
Погледът на служителя помръкна.
— Един момент — той се върна на рецепцията, вдигна слушалката, набра номера и този път заговори с гръб към тях, за да не могат Холи и Бюканън да чуят какво казва. Когато служителят се обърна към тях и затвори телефона, той изглеждаше раздразнен. — Господин Молтин ще ви приеме. Последвайте ме.
Тръгнаха след служителя към редицата от асансьори и след като влязоха в един от тях, служителят натисна бутона за тридесетия етаж и втренчи поглед в стената на кабината. Разбира се, помисли си Бюканън. По този начин ще бъде сигурен, че ще слезем там, където се предполага, че искаме да отидем.
Когато стигнаха на тридесетия етаж, служителят изчака Холи да натисне звънеца на апартамента на Фредерик Молтин. Едва когато Молтин отвори вратата, изгледа враждебно Холи и Бюканън и неохотно ги покани с жест да влязат, служителят се оттегли в асансьора.
Бюканън и Холи минаха край Молтин, който нетърпеливо затвори вратата и закрачи към центъра на просторна стая.
Просторна беше твърде меко казано. В огромното правоъгълно помещение с висок таван можеха да се поберат поне четири стандартни стаи. Стената вляво и дългата стена пред тях представляваха панорама от прозорци, които започваха на нивото на кръста и стигаха чак до тавана, обикаляха стаята и разкриваха прекрасна гледка към Пето Авеню на юг и Сентрал Парк отсреща. Мебелите, подредени с вкус, бяха старинни. Бюканън впечатлен огледа полираното дърво и излъскан кристал, скъпите тъкани и ориенталските килими, автентичните на пръв поглед картини от художници-кубисти. В ъгъла, до един шкаф с витрина, в който бяха подредени керамични предмети с музейна стойност, имаше лъскав роял. Никак не беше чудно, че Фредерик Молтин се оплакваше от финансовите условия на развода си с Мария Томес. Той очевидно беше свикнал да живее в лукс.
— Не знам с каква информация за бившата ми съпруга си мислите че разполагате, но тя вече не е меродавна, тъй като Мария току-що ми се обади.
Бюканън едва се сдържа да не започне да задава въпроси. По сценарий тази роля беше отредена на Холи. Тя трябваше да направи това. И наистина го направи.
— В такъв случай, сигурно сте изпитали облекчение.
— Разбира се. Огромно — Фредерик Молтин беше среден на ръст и тегло, в средата на четиридесетте, със средно голямо количество умерено посивяла коса. Що се отнасяше до останалите му атрибути, в тях нямаше нищо средно или умерено. Елегантните му, лъснати до блясък черни обувки с тънки подметки и безупречно изгладеният му син вълнен костюм с двуредно сако очевидно бяха закупени от чужбина, изработени по поръчка специално за него и шити на ръка. Ослепително бялата му риза и тъмната вратовръзка на тесни райета бяха от първокласна коприна. Бюканън нямаше как да не обърне внимание на диамантените му копчета за ръкавели, тъй като без да крие нетърпението си Молтин погледна инкрустирания си с диаманти часовник Картие. На кутрето на лявата си ръка имаше пръстен със сапфир. По груба сметка дрехите, които беше облякъл тази сутрин, вероятно струваха двадесет хиляди долара.