— И да има други, аз поне не мога да ги открия.
— Но тук може да пристигне друг, по-различен враг. Мисля, че преследва нас — каза Дръмонд.
Думите на Дръмонд предизвикаха интереса на Реймънд и той изпъна рамене.
— Кой?
— Един мъртвец.
Реймънд се намръщи озадачено.
— Чарлс Дъфи — каза Дръмонд. — Спомняш ли си…
— Да, беше нает да наблюдава дома на обекта в Сан Антонио. Да се справи с нея, ако се появи. Изчезна от къщата преди три дни.
— Е, вече са го открили — каза Дръмонд. — Трупът му бил изхвърлен на брега на река Сан Антонио. Бил е застрелян. Властите твърдят, че не намерили у него никакви документи. Един от нашите хора, наети от теб, успял обаче да види трупа в моргата и твърди, че това несъмнено е Дъфи. Но господин Дъфи е забележителен човек — продължи Дръмонд. — Въпреки че е мъртъв, използвал кредитната си карта, за да си купи самолетен билет от Сан Антонио до Вашингтон. Първо отседнал в „Риц-Карлтън“. Част от следващия ден прекарал в хотел „Дорсет“ в Манхатън. След това, заедно с придружителка, излетял за Маями, където наели кола.
Реймънд се замисли.
— Не разбирам Вашингтонската връзка, но „Дорсет“ е близо до дома на обекта в Манхатън.
— И до бившия съпруг. Онзи ден бил посетен от мъж и жена. Те попречили на плащането, което бяхме уговорили с него.
— Молтин не знае нищо — каза Реймънд. — Това, за което му платихте, беше само да престане да привлича вниманието на медиите към изчезването на обекта.
— Нищо? — Дръмонд изглеждаше вбесен. — Молтин знаеше, че аз му плащам. Това са научили мъжът и жената от него. Досега не сме успели да разберем коя е жената, въпреки че има червена коса и е твърдяла, че работи за „Вашингтон Поуст“, но описанието на мъжа съвпада с това на същия онзи човек, който е попречил на наблюдението над дома на родителите на обекта.
— Бюканън? — Реймънд се навъси.
— Да. Бюканън. А сега помисли. Каква е връзката с Маями? — троснато попита Дръмонд.
— Яхтата. Тя се намира на юг оттам. В Кий Уест.
— Точно така — каза Дръмонд. — Капитанът ми докладва, че вчера следобед трима души от екипажа довели на борда някаква жена. Жена с червена коса.
— Сигурно е помагала на Бюканън. Проверявала е дали има начин човек да се промъкне на борда.
Дръмонд кимна.
— Длъжен съм да приема, че той знае нещо за касетата. Освен това се налага да предположа, че той ще тръгне насам. Пресрещни го. Убий го!
— Но къде да го намеря?
— Не е ли очевидно? Коя е следващата брънка във веригата?
— Делгадо.
— Да. Мексико Сити. Току-що моите хора на летището в Маями ми съобщиха, че някакъв мъж, представящ се за Чарлс Дъфи, е купил два самолетни билета до Мексико Сити. С хеликоптера ще стигнеш там още днес следобед.
12.
Мексико Сити
Топлинната инверсия над заобиколената от планини метрополия улавяше безконтролно изпусканите отработени газове от безбройните, бълващи пушек фабрики и лошо поддържаните автомобили, които използваха оловен бензин и правеше въздуха в най-големия и бързо разрастващ се град в света почти негоден за дишане. Бюканън усещаше дразнене в гърлото. Започна да кашля още щом двамата с Холи си взеха туристически карти и излязоха от международното летище „Хуарес“. Очите му пареха от смога — толкова гъст, че ако не беше острата му миризма и лютив вкус, човек можеше да го вземе за мъгла. Климатичната инсталация в таксито, с което пътуваха, не работеше. Въпреки това двамата с Холи затвориха прозорците. По-добре беше да изнемогват от жега в таксито, отколкото да дишат отровния въздух отвън.
Беше девет и петнадесет. Успяха да пристигнат от Кий Уест в Маями навреме, за да хванат полета на „Юнайтед“ за Мексико Сити в осем часа сутринта. Поради смяната на времевата зона назад, продължителността на полета в действителност беше два часа и петнадесет минути и след като изядоха омлета със сирене и лук, който им сервираха в самолета, Бюканън успя да подремне. От твърде дълго време графикът му беше хаотичен. Изтощението му се увеличаваше, а главоболието продължаваше да го измъчва. Както и горчивината, която изпитваше към Холи. Противно на инстинктите си, той наистина беше започнал да й се доверява. Както му беше казала, тя беше спасила живота му, а и помощта, която му оказваше, никак не беше малка. Но той трябваше непрестанно да си напомня, че тя е репортер. В изпълненото с напрежение издирване на Хуана той вече косвено беше разкрил твърде много неща за своето минало. Нещо повече, мисълта, че тази жена, която беше допуснал толкова близо до себе си, е била изпратена от Алън, за да го провали, го вбесяваше.