— Холи! — извика Бюканън. Терасата над него беше пуста. — Холи! Къде си?
— Тук горе!
Той отново не успя да я види.
— Легнала съм по корем!
— Добре ли си?
— Уплашена съм!
— Можеш ли да слезеш долу? Къде са Дръмонд и останалите?
— Избягаха! — Тя надигна глава. — Когато видяха… Господи! — Тя посочи с ръка покрай него.
Бюканън рязко се обърна, приклекна, насочи автомата и присви очи към дима в края на игрището. Изпита страх, че всеки момент към него можеха да полетят нови стрели.
Видя някакво движение и пръстът му се сви около спусъка.
Сенки, после фигури, които изплуваха сред дима.
Бюканън усети как го побиват студени тръпки. Малко преди началото на играта, когато Реймънд се беше появил с неговите кожени доспехи и окичен с пера шлем, Бюканън беше изпитал странното усещане, че Реймънд беше изплувал през дима от някаква отдавна отминала епоха. В този момент Бюканън изпита същото странно усещане, от което кожата му настръхна, но сега фигурите, които крачеха към него сред облаците дим бяха наистина маи — късокраки и слаби, с права черна коса, тъмнокафява кожа, обли глави, широки лица и леко изтеглени очи. И те като Реймънд носеха кожени доспехи и каски и шлемове с пера и за един смайващ миг, зашеметен от тази гледка, Бюканън се почувства така, сякаш се беше пренесъл хиляди години назад във времето.
Маите стискаха в ръцете си копия, мачете, лъкове и стрели. Бяха дванадесет на брой. Докато приближаваха към него, предводителят им не сваляше мрачния си поглед от Бюканън, който отпусна ръката, в която държеше оръжието си, успоредно на крака си, с насочено към земята дуло.
Маите спряха пред него и предводителят им преценяващо го огледа. В далечината се чуваше единствено пращенето на пламъците. Стрелбата беше спряла и Бюканън си помисли, че знае защо: това не беше единствената група маи, които разгневени от поругаването на храмовете на техните предци, най-сетне се бяха разбунтували, вместо да се оставят да бъдат избити.
Предводителят на маите гневно присви очи и вдигна своето мачете. Бюканън не знаеше дали не го подлага на изпитание. Едва успя да запази самообладание, за да не вдигне автомата и да започне да стреля.
Вождът рязко се извърна към трупа на Реймънд, замахна с мачетето и отсече главата му. После я сграбчи за косата и презрително я вдигна. При гледката на кръвта, която капеше от нея, Бюканън си спомни за изсечената в каменната стена на игрището сцена, която Реймънд му беше посочил в началото на играта.
Предводителят се обърна и запрати главата към каменния обръч. Тя се удари в ръба му, завъртя се, после премина през него, падна на игрището и се търкулна като презряла тиква. Наоколо се разхвърчаха кървави пръски.
Реймънд, не беше прав, помисли си Бюканън. Не победеният, а победителят е бил принасян в жертва.
Предводителят изгледа навъсено Бюканън и отново вдигна мачетето. Бюканън не трепна. Предводителят кимна, посочи напред с мачетето и поведе воините край Бюканън, сякаш той не съществуваше, сякаш той, а не те, беше някакъв призрак.
За миг Бюканън се вцепени, докато гледаше как крачат напред и изчезват в дима, сякаш никога не ги е имало, а след това краката му се разтрепериха. Той погледна надолу, ужасен от голямата локва кръв, собствената му кръв, кръвта от раната в хълбока, която отново се беше отворила.
— Холи!
— До теб съм.
Той се извърна. Тя сякаш се беше появила от нищото. По лицето й беше изписан страх.
— Легни — каза тя.
— Не. Не мога. Помогни ми. Това няма да приключи — той с мъка преглътна, устата му беше пресъхнала, — докато не намерим Дръмонд и Делгадо.
Някъде отпред, сред дима, пищяха хора. Замаян, Бюканън преметна ръка през рамото на Холи и неуверено закрачи напред с готов за стрелба автомат. Навлязоха в дима. Известно време не можеха да виждат нищо. После изведнъж се озоваха в някакъв друг свят. Игрището беше останало зад тях. Сякаш зад гърба им бяха останали стотици години. Пред очите им се извисяваше грозната, подобна на пирамида сондажна кула на мястото, където някога се беше издигала пирамида от камък, храм, свещено място, събирало в себе си енергията на вселената.
Наоколо цареше тревожна тишина, нарушавана само от пращенето на пламъците. Земята беше осеяна с трупове на работници.
— Боже мой! — промълви Холи.
Внезапно до слуха на Бюканън достигна металически вой. Рев на двигател. Хеликоптерът, досети се Бюканън. Дръмонд и Делгадо се бяха добрали до него. Присвил от болка очи, той се опита да погледне нагоре, над пламъците, които се извиваха над дърветата пред тях. Ето там. Бюканън видя синия хеликоптер, който беше започнал да се издига във въздуха. Но нещо не беше наред. Той се клатеше. Нещо му пречеше да набере височина. Бюканън примигна, за да проясни замъглените си очи и видя грозд от хора, увиснали на шейната за кацане, които отчаяно се опитваха да се измъкнат. Някой в претъпкания хеликоптер беше отворил вратата и риташе мъжете, като се стремеше да ги събори от подпорите. Като се клатеше, хеликоптерът се опитваше да набере височина. И се заби в горящите дървета. След миг сред пламъците прогърмя оглушителна експлозия и във всички посоки се разлетяха тела и отломъци. Взривът отекна над площадката и заглъхна в джунглата.