Ударната вълна отхвърли ужасените Бюканън и Холи назад. Над тях се стелеше дим. Като кашляха и бършеха пепел и сажди от лицата си, те започнаха да оглеждат останките. Огромно въртящо се парче от хеликоптера беше уцелило стоманената пирамида. Едната от подпорните греди беше скъсана. Сондажната кула бавно започна да се накланя и се сгромоляса сред скърцане на метал. Строителните машини потънаха под смачканите железа. Само останките на някога величествените паметници, руини на руините, които Дръмонд беше позволил да останат, стояха непокътнати.
— Помощ! — простена някакъв мъж.
Бюканън се огледа и закуцука през дима натам, откъдето беше долетял гласът.
— Тук. О, Господи, моля ви, помогнете ми!
Бюканън позна гласа преди да види човека. Делгадо. Той лежеше по гръб, а от гърдите му стърчеше копие. Лицето му беше посивяло.
— Помощ! — той немощно посочи към копието. — Не мога да се движа. Извади го.
— Да го извадя? Сигурен ли си?
— Да.
— Щом искаш — каза Бюканън. Като знаеше какво ще последва, той хвана копието и го издърпа.
Делгадо изпищя. Писъкът му изведнъж се превърна в клокочене, когато копието излезе от гърдите му и той получи вътрешен кръвоизлив. От устата му бликна кръв.
— За това, което си направил с Мария Томес — каза Бюканън — заслужаваш много по-мъчителна смърт.
Холи се беше вкопчила в него. Слънцето залязваше. Лъчите му бяха обагрили в кървавочервено обгърнатата в дим строителна площадка. Наоколо не се виждаше никой.
— Мили Боже! — възкликна Холи. — Нима всички загинаха? Всички?
— Маите. Не ги виждам — каза Бюканън. — Къде са?
Шум от падащо дърво разруши илюзията. Бюканън погледна надясно. И настръхна, като видя още един оцелял — от димящите, килнати на една страна останки на дървената барака, която служеше за канцелария на лагера, със залитане се измъкна Алистър Дръмонд. Най-сетне възрастта беше започнала да му личи. Той изглеждаше дори по-стар от годините си. Прегърбен, сбръчкан, с измършавели бузи и хлътнали очи, той се стори на Бюканън най-възрастният мъж, когото някога беше виждал.
Като забеляза Бюканън, старецът потръпна, а после закуцука, като се опитваше да се измъкне. Изтощен, Бюканън закуцука след него. На няколко пъти Дръмонд падна. Бюканън също. Но изпълнен с непреклонна решимост, той продължаваше напред, покрай покритите с йероглифи каменни блокове, които се извисяваха до купчините от изкривени подпорни греди.
Дръмонд се сепна и потрепери от нещо, което се намираше пред него. Той се обърна и направи жалък опит да застане гордо изправен. Като се олюляваше, Бюканън го настигна.
— Мислех, че си загинал в хеликоптера — каза Бюканън.
— Не ме пуснаха да се кача — побелялата коса на Дръмонд беше опърлена от пламъците, а кожата на главата му обгорена. Беше почти оплешивял. — Можеш ли да повярваш? — гласът му потрепери. — Толкова много им се искаше да избягат, че не ме пуснаха.
— Кажи ми — попита Бюканън, — какво те накара да си помислиш, че можеш да се измъкнеш безнаказано след всичко това?
— Да си помисля? Аз знам. На моята възраст, с моята власт, кой би могъл да ме накаже? Не забравяй, аз съм много богат.
— Ти си един негодник!
Бюканън се пресегна и го бутна с показалеца на дясната си ръка. Лекият натиск беше достатъчен старецът да загуби равновесие. Той размаха дългите си мършави ръце. Залитна. Изпищя. И падна. Това, което го беше накарало да спре, се оказа дълбок, широк ров, над който древните маи бяха построили каменната си пирамида, за да скрият и държат в подчинение бога на мрака, бога на черната вода, бога, който се просмуква от земята. Стоманената пирамида, която хората на Дръмонд бяха издигнали на нейно място, се беше срутила в рова, а на дъното му се плискаше гъст нефт, от чиято миризма започна да му се повдига.
Дръмонд падна вътре и нефтът го погълна.
— Той толкова много искаше този нефт. Е, сега е негов — каза Бюканън.
Пред очите му причерня и той се свлече на земята.