— Alto! — заповяда груб мъжки глас. — Стой!
Бюканън побягна още по-бързо, приведен, успоредно на вълните, като се надяваше нощта да го обгърне и да се превърне в трудна за стрелба мишена.
— Alto! — прозвуча още по-властно грубият глас.
Бюканън побягна с всичка сила. Студени тръпки побиха мускулите на гърба му, когато се стегна в очакване на куршума, който щеше…
— Хей, какво си мислите? Защо ме блъскате? Нищо не съм направил! — с пиянско негодувание възропта Големия Боб Бейли.
Полицаите бяха хванали първия човек, на когото се бяха натъкнали.
Въпреки болката и обзелото го отчаяние, Бюканън не се сдържа и се усмихна. Бейли, помисли си той, в края на краищата и от теб имаше някаква полза.
3.
Балтимор, Мериленд
Облечената като скитница жена, която буташе скърцаща количка по тъмната, мокра от ситния дъжд уличка в центъра на града, се чувстваше изтощена. Не беше спала почти четиридесет и осем часа — време (както и предишните няколко дни), изпълнено с постоянен страх. Всъщност, страхът се беше появил месеци преди това, от момента, в който за първи път беше срещнала Алистър Дръмонд и беше приела предложението му.
Задачата й се беше сторила съвсем проста, заплащането — значително, а условията, в които трябваше да живее — разкошни. В допълнение към всичко това много рядко й се налагаше да играе определената роля. През повечето време просто трябваше да си стои в огромния апартамент в Манхатън, от който се откриваше прекрасна гледка към Сентрал Парк и да се остави на грижите на прислугата, като от време на време благоволяваше да отговори на някое обаждане по телефона, стремейки се да приключи бързо разговора с оправданието, че е прегракнала заради проблем с гърлото — полипи, както й беше обяснил личният й лекар, заради които по всяка вероятност трябваше да се подложи на операция. Рядко се появяваше на публични места, винаги вечер, винаги в лимузина, винаги обкичена с диаманти, с кожено палто и елегантна вечерна рокля, винаги със загрижени за безопасността й мъжествени придружители. Обикновено посещаваше Метрополитен Опера или някой благотворителен бенефис, като оставаше там само толкова, колкото беше необходимо, за да забележат присъствието й и да го отразят в колоните с репортажи за светски събития. Избягваше абсолютно всякакъв контакт с приятелите на онази, за която трябваше да се представя, както и с бившия й съпруг. Както беше заявила в едно от редките си интервюта за лъскаво списание, тя се намираше в период на самооценка, който изискваше усамотение, преди да навлезе във второто действие на живота си.
Изпълнението й беше великолепно. Никой не намираше поведението й за странно. В края на краищата гениите винаги бяха склонни да проявяват известна ексцентричност.
Въпреки това изпитваше ужас. Страхът беше започнал да я обхваща постепенно. В началото отдаваше притеснението си на сценична треска, на това, че трябва да свиква с нова роля, да убеждава непозната публика и, разбира се, да отговори на очакванията на Алистър Дръмонд. Именно това най-много я притесняваше. Погледът на Дръмонд беше толкова изпитателен, че според нея той носеше очила не толкова да подобри зрението си, колкото да подсили смразяващия блясък на очите си. Той излъчваше такава власт, че където и да се появеше, неизменно привличаше вниманието на всички присъстващи, независимо дали стаята беше препълнена или не и независимо дали наоколо имаше други видни личности. Никой не знаеше с точност на колко години е, освен че беше прехвърлил осемдесетте. Всички обаче бяха съгласни, че по някакъв свръхестествен начин изглеждаше по-скоро на шестдесет. Многобройните козметични операции на лицето му, в комбинация с макробиотична диета, огромни количества витамини и ежеседмичното преливане на хормони сякаш бяха спрели признаците за напредналата му възраст. Контрастът между изпънатото му лице и набръчканите по старчески ръце я притесняваше.
Той предпочиташе да го наричат професор, въпреки че никога не беше преподавал, а докторатът му беше само почетен, резултат от нов музей на изкуствата, който носеше неговото име и който беше построил като дар за престижен, но в окаяно финансово състояние университет от Айви Лийг. Едно от условията за наемането й беше „професорът“ да може да я посещава по всяко време и тя да се появява на публични места с него винаги, когато й наредеше. Суетен не по-малко отколкото и богат, той се кикотеше гръмогласно всеки път, когато видеше името си редом с нейното в колоните с репортажи за светски събития, особено ако водещият на рубриката го беше нарекъл професор. От звука на неговия треперлив, остър смях винаги я полазваха студени тръпки.