Но макар че постепенно беше започнала да се страхува от Алистър Дръмонд, тя изпитваше още по-голям страх от неговия личен помощник — млад, добре облечен мъж с приятно лице и руса коса, когото познаваше само като Реймънд. Изражението на лицето му никога не се променяше. То беше винаги жизнерадостно, независимо дали помагаше на Дръмонд да си инжектира хормони, дали я оглеждаше облечена във вечерна рокля със силно изрязано деколте, дали гледаше прогнозата за времето по телевизията или биваше изпратен да изпълни някое поръчение. Дръмонд се стараеше никога да не обсъжда подробности за деловата си дейност в нейно присъствие, но за нея нямаше никакво съмнение, че човек, спечелил такова огромно богатство и власт, да не говорим за световна известност, по правило трябваше да бъде безскрупулен и винаги подозираше, че поръченията, който Дръмонд даваше на Реймънд, имаха отвратителни последствия. Не че Реймънд показваше по някакъв начин това. И когато заминаваше, и когато се връщаше, Реймънд неизменно изглеждаше в прекрасно настроение.
Тревогата й постепенно се превърна в ужас, когато осъзна, че не само играе ролята на отшелница — всъщност тя беше затворница. Разбира се, от професионална гледна точка желанието й да изневери на ролята си, да се разходи някой следобед сама, без придружители из Сентрал Парк, може би да отиде до музея Метрополитен, беше недопустимо. В момента, когато тази мисъл й мина през ума, тя веднага я отхвърли. Въпреки това тогава за миг се почувства свободна, а след това я обзе чувство за безсилие.
Не мога, помисли си тя. Сключих договор. Приех възнаграждение — огромно възнаграждение — за да изиграя тази роля. Не мога да наруша уговорката. Но какво ще стане, ако…
Този въпрос, който не преставаше да я измъчва, я изпълни с непоносимост към малкия й свят. Като се изключат няколкото излизания, за които беше получила разрешение и изпълненията й по телефона от време на време, тя прекарваше по-голямата част от дните в гимнастически упражнения, четене, гледане на видео, слушане на музика, хранене… В началото всичко това й се беше сторило като ваканция, докато не се наложи да го върши по принуда. Дните й се струваха все по-дълги и по-дълги. Колкото и напрегната да се чувстваше в присъствието на Алистър Дръмонд и неговия помощник тя почти се радваше на техните посещения. Въпреки че двамата мъже я плашеха, появата им поне беше някакво разнообразие. Така че в края на краищата се беше запитала: Какво ще стане, ако изневеря на ролята си? Какво ще стане, ако някой следобед изляза на разходка в Сентрал Парк? Всъщност тя нямаше намерение наистина да го направи, но се чудеше какво щеше да стане. В този момент в края на коридора на нейния етаж се беше появил един от телохранителите и беше осуетил намерението й да се качи на асансьора.
Тя беше опитен наблюдател на заобикалящата я публика. От самото начало, когато за пръв път й бяха позволили да напусне огромния апартамент, обградена от придружители в лимузината на Дръмонд, тя знаеше, че ще я наблюдават — цветарката от другата страна на улицата, продавачът на сандвичи на ъгъла, без съмнение портиерът на сградата и сигурно някой като онзи бездомник до задния изход. Но тя беше предположила, че тези хора се намират там, за да не допуснат някой от познатите на онази, за която се представяше, появил се ненадейно, да я завари неподготвена. А сега изведнъж беше осъзнала, че сградата се наблюдава както за да не бъдат допуснати подобни хора вътре, така и да не допуснат тя да излезе навън. От това нейният свят беше започнал да й е струва още по-малък и тя беше започнала да се чувства все по-напрегната.
Кога ще мога да изляза оттук? — беше започнала да се пита тя. Кога ще свърши всичко това? И дали някога ще свърши?
Една вечер, докато слагаше диамантената си огърлица — Дръмонд й беше казал, че когато приключи с изпълнението на задачата си тя ще остане като премия за нея — тя импулсивно драсна с най-големия камък на огърлицата по чаша с вода. Камъкът не остави драскотина. А това означаваше, че той не е диамант. Което значеше, че огърлицата, нейната премия, не струваше пукнат цент.
Така, какво друго? Тя разгледа внимателно банковата разпечатка, която й изпращаха всеки месец. Като доказателство за добросъвестност от страна на Дръмонд, разпечатките показваха, че той, както беше обещал, превежда всеки месец уговореното с нея възнаграждение. Дръмонд беше обяснил, че тъй като беше поел разходите й за всичко необходимо, нямаше нужда да използва тези пари и когато приключеше с изпълнението на задачата си, тя щеше да изтегли цялата огромна сума.