В банковата разпечатка фигурираше номер на сметка. Тя знаеше, че не би посмяла да използва телефона в огромния апартамент (по всяка вероятност той се подслушваше), затова трябваше да изчака една от редките възможности, когато щяха да й позволят да излезе от апартамента през деня и когато банката щеше да бъде отворена. Беше изпитала огромно удоволствие, когато в една от паузите по време на обяд, на който присъстваха доста оратори-политици, беше прошепнала на Алистър Дръмонд, който я беше довел със себе си, че трябва да отиде до дамската тоалетна. С неестествено изопнато лице Дръмонд беше кимнал в знак на разрешение, като махна със сбръчканата си ръка на един от телохранителите да я придружи.
Тя се беше навела по-близо, притискайки гърди в него.
— Не, нямам нужда от разрешението ви — беше прошепнала тя. — Имам нужда от петдесет цента. Толкова струва входът за тоалетна тук.
— Не казвай „тоалетна“ — Дръмонд недоволно беше присвил устни заради използваната от нея дума.
— Ако искате, ще казвам ваза с рози. Но пак ще ми трябват петдесет цента. И още два долара за прислужницата с кърпите. Нямаше да се налага да ви моля, ако от време на време ми давахте някакви пари.
— Погрижил съм се за всичките ти разходи.
— Разбира се. Освен когато трябва да отида до тоалетната, извинявайте, до вазата с рози — тя още по-плътно притисна гърдите си към костеливата му ръка.
Дръмонд се обърна към Реймънд, който седеше до него.
— Иди с нея. Дай й каквото иска.
И така, тя и Реймънд бяха поели през тълпата без да обръщат внимание на погледите на хората, прекланящи се пред знаменитостите. Реймънд дискретно й беше подал малката сума, която беше поискала и още щом влезе в преддверието на дамската тоалетна тя се отправи към телефонния автомат, пусна монета, набра номера на банката, в която Дръмонд превеждаше възнаграждението й и помоли да я свържат със счетоводния отдел. Няколко от светските дами, седнали на плюшените кресла пред огледалата, които освежаваха грима си, я познаха — тя беше толкова известна — и се обърнаха към нея. Тя кимна надменно, с изражение, което сякаш казваше: „Ще имате ли нещо против? Искам да проведа личен разговор.“ Приучени да си дават вид, че не са впечатлени, светските матрони повдигнаха рамене и отново се заеха да слагат червило на повехналите си устни.
— Счетоводство — носово произнесе мъжки глас.
— Моля, проверете този номер — тя го продиктува.
— Един момент… Да, сметката е изведена на екрана на компютъра ми.
— Какво е салдото?
Мъжът с носовия глас й каза. Сумата беше вярна.
— Има ли някакви ограничения?
— Едно. При теглене е необходим втори подпис.
— На кого?
На Реймънд, научи тя и в този момент разбра, че Дръмонд няма намерение да я остави жива след като приключеше с изпълнението на тази роля.
Трябваха й няколко седмици за подготовка, преценка на възможностите, наблюдение и изчакване на удобен момент. Никой не заподозря нищо. Беше сигурна в това. Тя се престори на толкова щастлива, че това беше едно от най-добрите изпълнения в кариерата й. Снощи, когато се оттегли в спалнята си след полунощ, тя лежа със затворени очи до два часа, когато прислужницата й надникна да я провери, а после изчака до четири, за да е сигурна, че прислужницата е заспала. После бързо се облече, надяна маратонките си и сивия анцуг с качулката, който използваше за ежедневните си гимнастически упражнения. Натъпка в портмонето си огърлицата, гривните и обиците, които Дръмонд й беше обещал, бижутата, които, вече знаеше, бяха фалшиви. Тя трябваше да ги вземе със себе си, защото искаше Дръмонд да си мисли, че все още смята диамантите и другите скъпоценни камъни за истински и ще се опита да ги продаде. Хората му щяха да изгубят доста време, докато разпитват търговците, с които предполагаха, че е най-вероятно да се свърже. Разполагаше с малко пари — това, което й бяха давали за прислужниците в дамските тоалетни, няколко долара, които беше успяла да открадне под формата на дребни монети от портмонето на прислужницата си, докато последната беше заета да върши нещо в една от съседните стаи, както и двадесет и петте долара, които беше донесла със себе си през първия ден от изпълнението на тази поръчка. Нямаше да изкара дълго с тях. Трябваха й повече. Много повече.
Първата й задача беше да се измъкне от огромния апартамент.
Още щом осъзна, че е затворница, тя веднага предположи, че вратата ще бъде свързана към алармена система със звукова сигнализация, която щеше да предупреди охраната й, ако се опиташе да избяга през нощта. Алармената система беше една от причините, които я накараха да изчака няколко седмици преди да се измъкне. Толкова време й беше отнело, когато прислужницата й не я наблюдаваше, за да провери стените зад мебелите и картините и да открие скрития бутон зад барчето с напитки, който я задействаше. Снощи я беше изключила, беше отключила безшумно вратата, беше я отворила и огледала коридора вляво. Телохранителят, който наблюдаваше асансьора, не се виждаше. Обикновено той седеше на стол точно зад ъгъла. В четири сутринта беше твърде вероятно той да е задрямал, разчитайки да го събуди звукът от асансьора.