Какво ще правя? — помисли си тя. Радостната увереност, която я беше завладяла след бягството, се беше стопила. Несгодите на новия й живот не даваха мира на въображението й. По дяволите, аз се харесвах такава, каквато бях. Искам отново да бъда такава!
Как? За да сториш това, трябва да се справиш с Дръмонд, а той разполага с твърде много власт.
А дали наистина е така? Защо ме нае? Защо поиска от мен да играя онази роля? Каква е неговата тайна? Какво крие? Ако успея да разбера това, може би ще успея да се справя с него.
Едно нещо е сигурно. Без пари и средства, ти се нуждаеш от помощ.
Но кого мога да помоля за помощ? Не смея да се обърна към приятелите и семейството си. Те са капан. Освен това нямат и най-малка представа какво да правят и с какво е свързано всичко това.
А хората, с които заедно те обучаваха?
Не, всеки може да получи достъп до архивите с данни за тях. Дръмонд може да използва влиянието си, за да научи кои са. Те ще бъдат поставени под наблюдение в случай, че поискам да се свържа с тях — ще бъдат по-скоро пречка, също като семейството и приятелите ми.
Дъждът се усили и се превърна в порой. Подгизналите й дрехи увиснаха и залепнаха по тялото й. В мрака тя се чувстваше съвсем като скитницата, за каквато искаше да се представи.
Трябва да има някой.
Количката, която тикаше, продължаваше да скърца.
Не можеш да си толкова самотна! — искаше й се да изкрещи.
Няма смисъл да се залъгваш. Единственият човек, към когото би могла да се обърнеш за помощ, трябва да бъде толкова анонимен, толкова многолик, толкова невидим, без да оставя следи и без досие, сякаш никога не е съществувал. Освен това той трябва дяволски добре да умее да оцелява.
Той? Защо трябваше да бъде мъж?
Но тя внезапно разбра и когато стигна до входа на приюта за бездомни от него излезе мъж с черен костюм и бяла свещеническа якичка.
— Заповядайте, сестро. В такава нощ не бива да оставате навън.
Вярна на ролята си, тя отказа.
— Моля ви, сестро. Вътре е топло. Има храна. Място за спане.
Тя отново отказа, този път не толкова категорично.
— Тук ще бъдете в безопасност, обещавам ви. Аз ще прибера количката. И ще пазя вещите ви.
Това сломи съпротивата й. Като някое дете тя позволи да я поведат, а когато мракът на нощта остана зад гърба й, когато влезе в ярко осветения приют, тя усети аромата на кафе, миризмата на престояли понички и варени картофи и се почувства така, сякаш се намираше на банкет. Беше намерила убежище и докато се тътреше към претъпканата дървена пейка, тя си повтаряше на ум името на мъжа, когото беше решила да помоли за помощ. Името изпълваше съзнанието й като мантра. Проблемът беше, че вероятно вече не използваше това име. Той беше постоянно в движение. Официално той не съществуваше. Така че, как, по дяволите, би могла да се свърже с човек, невидим и неуловим като вятъра? Къде, по дяволите, можеше да се намира той?
До 1967 година Канкун бил малко, заспало градче, разположено на североизточния бряг на полуостров Юкатан в Мексико. През същата година мексиканското правителство в търсене на начин да даде тласък на западналата икономика на страната решило да се заеме енергично с развитието на туризма. Но вместо да модернизира някой от съществуващите курорти, правителството решило да построи център за отдих от световна класа на място, където нямало нищо. Всички задължителни изисквания, като подходящо разположение и климатични условия, били въведени в компютър и машината обявила, че новият курорт трябва да бъде построен върху тесен пясъчен нанос в отдалечена част на Карибското крайбрежие на Мексико. Строителството започнало през 1968 година. Били изградени модерни и надеждни системи за изхвърляне на отпадъците и пречистване на водата, както и електрическа централа. По средата на пясъчния нанос била прокарана магистрала с четири платна. От двете й страни били засадени палми. Край океанската част на острова били построени хотели, проектирани да приличат на древните пирамиди на маите, а около вътрешната част на лагуната били разположени барове и ресторанти. С течение на времето всяка година тук, където в миналото имало само един безлюден пясъчен нанос, започнали да се стичат милиони туристи.
Пясъчният нанос на Канкун имаше формата на цифрата 7. Той беше дълъг осемнадесет километра, широк четиристотин метра и свързан с континенталната част на Мексико с мостове от двете страни. Клуб „Интернасионал“, където Бюканън беше застрелял тримата мексиканци, се намираше по средата на горната част на седмицата. Докато Бюканън се отдалечаваше от него тичешком в мрака, без да обръща внимание на останалите хотели, чиито светлини блестяха от лявата му страна, той се опитваше да реши какво да прави, когато стигне до моста в северния край на пясъчния нанос. Двамата полицаи, които бяха пристигнали на мястото на престрелката, щяха да се свържат по радиостанцията с колегите си в континенталната част. Те от своя страна щяха да блокират мостовете и да започнат да разпитват всеки американец, който се опиташе да напусне курорта. Независимо колко усилия щеше да им струва това, полицаите щяха да реагират бързо и съвестно. Канкун се гордееше с това, че се полагат огромни усилия за осигуряване безопасността на туристите. Едно тройно убийство изискваше незабавни ответни действия. За да се успокоят туристите, полицаите на всяка цена трябваше бързо да арестуват извършителя.