Той с усилие приближи задната част на хотела, като все така се движеше в сенките на плажа, стъпи предпазливо върху бетонната настилка, подмина още няколко палми и се озова до осветен от лампи малък безлюден басейн, заобиколен от тропически храсти и плетени мебели. Като се движеше в сенките на храстите, Бюканън стигна до първата, хвърляща приглушена светлина лампа и забеляза, че мокрите му обувки оставят следи по бетона. Освен това забеляза, че от ризата и панталоните му все още капе вода. Това, което го зарадва обаче, беше че водата беше отмила кръвта от дрехите му. Малка утеха в подобна, пълна с провали нощ. Щом ризата и панталоните му изсъхнеха, те нямаше да привличат вниманието на околните. Но кръвта по хавлиената кърпа на рамото му със сигурност щеше да накара хората да се обръщат след него. И да го запомнят.
Имаше нужда от нещо, с което да загърне рамото си и да скрие кърпата. Едно яке щеше да му свърши идеална работа, но единственият начин да се сдобие с него, който му идваше на ума, беше да разбие някоя стая, за което, разбира се, и дума не можеше да става. О, за него нямаше да бъде трудно да отключи някоя брава, ако имаше под ръка необходимите инструменти, но в случая не разполагаше с такива, а само аматьорите разбиваха прозорци и вдигаха шум, както в подобен случай щеше да стана и с него.
Е, какво тогава ще направиш?
Болката от раната в главата засилваше болката в раненото му рамо. Комбинацията беше мъчителна. Отново почувства замайване.
Трябваше да побърза, докато все още имаше сили.
Бюканън зави наляво към някакъв тунел. Надясно, към стаите на горните етажи, водеха бетонни стълби. Но интересът му беше насочен към самия тунел, към стълбите вляво, които водеха надолу. Не можеше да си представи, че управата на такъв внушителен хотел би си позволила грубостта да настани част от гостите под земята. Така че единствената причина един хотел да има стаи там долу, беше, че те служеха като складови помещения и работилници.
Той присви очи и погледна дигиталния Сейко, часовник, какъвто беше преценил, че ще бъде типичен за един бивш служител на Бюрото за борба с наркотиците. Той все още работеше след преплуването на канала и когато натисна страничното бутонче отстрани, на циферблата от светодиоди се появи цифрата 11:09. Съмняваше се, че някой от персонала би останал толкова до късно в работилниците. Ослуша се внимателно за гласове или стъпки, които можеха да отекнат по стълбите, не долови никакъв шум и пое надолу.
Обувките му с гладки гумени подметки не вдигаха почти никакъв шум по стълбите. При следващата площадка стълбите смениха посоката си и го отведоха в слабо осветен коридор, който миришеше на плесен и влага. Миризмата беше още една причина работниците да избягват да се задържат тук. Бюканън надзърна предпазливо от дъното на стълбището, не видя никой в двата края на коридора, излезе от прикритието си, зави надясно, стигна до някаква метална врата, ослуша се, не чу никакъв звук отвътре и натисна дръжката. Беше заключено.
Продължи към следващата врата и този път, след като се ослуша и натисна дръжката, въздъхна облекчено. Не беше заключено. Бюканън отвори бавно вратата, опипом намери ключа за лампата на стената, натисна го и се успокои. В помещението нямаше никой. Крушката, която висеше от тавана, беше също толкова слаба като онази в коридора. Край стените се издигаха метални рафтове, върху които бяха подредени инструменти и кутии. В един от ъглите имаше малко ръждиво метално бюро, а върху бюрото — въпреки болката, Бюканън усети как го обхваща радостна възбуда — имаше черен телефон с шайба.
Той затвори вратата, заключи я отвътре и вдигна слушалката. Сърцето му заби бързо, когато чу сигнал. Бюканън бързо набра номера.
Отговори му мъжки глас. Оперативният агент на Бюканън.
За да бъде близо до Бюканън през тази фаза от мисията, той беше наел апартамент в континенталната част на Канкун. Обикновено той и Бюканън влизаха във връзка като си оставяха кодирани съобщения на предварително уговорени места по предварително уговорен график. Рядко говореха по телефона заради опасността от подслушване с електронни средства, а когато го правеха, използваха предварително избрани монетни автомати. Никога, откакто Бюканън беше започнал да действа под прикритие, те не бяха се срещали. Бюканън можеше да се свърже с поддържащ екип за помощ, в случай, че заподозреше, че се намира в опасност, но като имаше пред вид параноята на хората, с които трябваше да се срещне тази вечер, беше решено, че присъствието на поддържащия екип в и около клуб „Интернасионал“ можеше да се окаже пречка, тъй като съществуваше опасност търговците на наркотици и техният поддържащ екип да разберат, че са поставени под наблюдение. В края на краищата мисията протичаше точно според предварителния план. Нямаше причина да се предполага, че срещата ще се провали. Докато не се появи Големия Боб Бейли. Сега Бюканън нямаше нужда да се притеснява, че ще наруши прикритието си, като се обади на оперативния си агент. Какво по-лошо би могло да се случи? Хората, с които трябваше да се срещне, бяха мъртви. Мисията се беше провалила с гръм и трясък.