Може би той няма ключ. Или ако има, се страхува да го използва.
Стъпките изведнъж се отдалечиха, като отекваха по коридора и заглъхнаха по стълбите.
Трябва да се измъкна оттук преди да успее да се върне с помощ, помисли си Бюканън. Той отключи, отвори вратата, огледа сумрачния коридор и тъкмо се канеше да излезе, когато забеляза нещо подобно на парцали върху един от рафтовете. Парцалите всъщност се оказаха измачкано, изцапано памучно яке и стара, изцапана бейзболна шапка със скъсана емблема. Бюканън ги грабна. След като използва якето, за да избърше отпечатъците си от всички предмети, които беше докосвал, той забърза по коридора и пое нагоре по стълбите, като видя следата, която беше оставил.
Следата вече нямаше значение. Това, което имаше значение, беше да се измъкне от хотела преди работникът да се е завърнал с помощ. Сигурно щяха да се обадят на полицията, че в хотела има скитник. Полицаите така неистово щяха да искат да арестуват някой заподозрян за трите убийства, че можеха да решат, че този инцидент е свързан с тях.
Бюканън свърна към потъналия в мрак плаж, който щеше да го отведе близо до центъра на Канкун. Като пое на север, той се затича между увенчаните с бели гребени вълни и светлините на хотелите. Приятният морски бриз охлади потта по челото му и изчисти неприятната миризма на работилницата от ноздрите му. Бризът беше достатъчно силен, за да изсуши и мокрите му дрехи.
Внезапно Бюканън залитна, загуби равновесие и за малко не падна. Той нямаше да се притесни толкова, ако се беше спънал в някой невидим предмет. Причината беше друга — беше изтощен. Раната му пулсираше. Кърпата беше подгизнала от кръв. Виеше му се свят от най-отвратителното главоболие, което беше изпитвал в живота си.
Бюканън стискаше под дясната си мишница измачканото памучно яке и изцапаната бейзболна шапка. Внимателно надяна шапката на главата си. Тя беше достатъчно смачкана, за да привлече вниманието на околните, но без нея кръвта, която скриваше, със сигурност щеше да привлече повече внимание. Като дишаше с мъка, той наметна изцапаното памучно яке върху дясното си рамо, като скри изцапаната с кръв хавлиена кърпа. Сега вече можеше да рискува да се появи на публично място. Но когато натисна бутона на часовника и погледна към дигиталния циферблат, той с ужас установи, че беше изминал почти час, откакто се беше обадил на оперативния агент.
Това е невъзможно! Та аз излязох от работилницата преди малко!
Така си мислиш ти.
Приятелче, сигурно ти се губят моменти.
Мислите на Бюканън запрепускаха с шеметна скорост. Трябваше да се промъкне между хотелите и да спре някое такси. В противен случай нямаше да успее да стигне мястото на срещата навреме и да се срещне с оперативния агент.
Като залиташе, той се измъкна от плажа.
Но бризът вече не оказваше никакво въздействие върху потта, която капеше от челото му.
— Господи — каза оперативният агент, когато видя Бюканън, — тази рана трябва да се зашие. Свали си шапката. Чакай да погледна… Да, човече, тази рана на главата ти също има нужда от шевове.
Бяха спрели до една изоставена бензиностанция на магистрала 180, на тридесет километра западно от Канкун. След като беше взел такси до централната градска част, Бюканън беше чакал не повече от половин минута на мястото за среща, преди неговият оперативен агент да спре с един нает Форд Таурус пред пълната с посетители кръчма и Бюканън да се качи вътре.
Агентът беше около петдесетгодишен, с лека плешивина и малко натежал. Дрехите му — сандали, лимоненожълта фланелка и жълти шорти подхождаха на ролята му на турист. Двамата с Бюканън не бяха работили заедно преди. Бюканън го познаваше само като Уейд, което, както предполагаше, нито беше истинското му име, нито обичайният псевдоним, който използваше.
След като Бюканън му обясни случилото се, Уейд въздъхна.
— Майка му стара! Нищо не може да се оправи. Дявол да го вземе. Господи… Добре, хайде да помислим малко — той започна да барабани с пръсти по волана. — Я да видим какво… Полицията ще постави под наблюдение летището в града, а вероятно и това в Козумел. Значи, остава ни само една възможност.
— Мерида — каза Бюканън.
Когато излезе от Канкун, Уейд увеличи скоростта.
— Ако приемем, че най-добрият ни ход ще бъде да те измъкнем от страната. Може би трябва да се скриеш някъде. Да се скатаеш. Хей, единственото, с което полицията разполага, е описание, на което отговарят цял куп американци. Не е като да имат снимка. Или пръстови отпечатъци. Каза, че си се погрижил за това.
Бюканън кимна. Гадеше му се.
— Освен чашите, от които пих в ресторанта. За тях не можех да направя нищо. Най-вероятно е да са ги отнесли в кухнята и да са ги измили преди полицията да се сети да ги провери — Бюканън вдигна здравата си лява ръка и избърса потта, избила по челото му. — Истинският проблем е, че всички в ресторанта чуха Бейли да ме нарича Крофорд, а аз да твърдя, че се казвам Ед Потър. Така че полицията разполага с име, за което служителите от емиграцията могат да следят на летищата.