Уейд разви капачката на шишенцето с кислородна вода, присви устни и изля известно количество от безцветната течност в дългия отвор на раната.
На светлината от джобното фенерче, подпряно на седалката, Бюканън видя как течността попи в раната. По плътта започнаха да излизат мехурчета, кръвта закипя като вряща киселина. Болката, която го връхлетя, беше дори по-силна от онази, която досега го измъчваше. Тя го разяждаше. Пронизваше го. Пареше.
Започна да вижда предметите двойни. Разтрепери се.
— Бюканън? — тревожно прозвуча гласът на Уейд.
— Направи го пак — каза Бюканън.
— Шегуваш ли се?
— Направи го пак. Трябва да съм сигурен, че раната е чиста.
Уейд отново наля кислородна вода. Появиха се мехурчета, краищата на раната побеляха и от нея започнаха да излизат кървави съсиреци. По лицето на Бюканън се стичаха струйки пот.
— И малко в раната на главата ми — промърмори той.
Този път, за изненада на Бюканън, Уейд се подчини без възражения.
Добре, помисли си през болка Бюканън. По-корав си, отколкото очаквах, Уейд. Това ще ти бъде от полза, когато чуеш какво ти предстои да направиш.
Бюканън се чувстваше така, сякаш кислородната вода беше разяла черепа му и беше проникнала в мозъка му.
Той потръпна.
— Добре. Виждаш ли онази тубичка в комплекта? Това е антибиотичен мехлем. Изстискай малко в раната на главата ми и доста повече в раната на рамото.
Движенията на Уейд бяха станали по-уверени.
Бюканън почувства как турникетът се впива в дясното му рамо. Като се изключеше болката от раната, ръката му изглеждаше подута и безчувствена.
— Почти привършихме — каза Бюканън на Уейд. — Остана да направиш само още едно нещо.
— Още едно?
— Ти беше прав. Раната трябва да се зашие.
— За какво говориш?
— Искам да ме закърпиш.
— Да те закърпя? Исусе Христе!
— Слушай сега. Ако не зашиеш раната, ще получа кръвоизлив, когато сваля турникета. В тази найлонова торбичка има стерилна хирургическа игла и конец. Измий си ръцете със спирт, отвори торбичката и ме заший.
— Но аз никога преди не съм го правил.
— Не е сложно — каза Бюканън. — Пет пари не давам дали ще стане красиво. Ще ти обясня как да завържеш възлите. Но трябва да го направиш. Ако можех да стигна с ръка рамото си там отзад, сам щях да го направя.
— Болката — възрази Уейд. — Ще действам непохватно… Имаш нужда от упойка.
— Дори и да имахме, нямаше да рискувам да я използвам. Трябва да остана в съзнание. Нямаме много време. Докато пътуваме към Мерида, трябва да ми дадеш сведения за новата самоличност, с която ще напусна страната.
— Бюканън, та ти и сега изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.
— Копеле, никога повече не прави това!
— Да правя какво? За какво?
— Нарече ме Бюканън. Аз съм забравил за Бюканън. Не знам кой е Бюканън. За тази задача името ми е Ед Потър. Ако реагирам на името Бюканън, могат да ме убият. Отсега нататък… Не, сбърках. Вече не съм Ед Потър. Аз съм… Кажи ми кой съм аз. Каква е новата ми самоличност? Каква е биографията ми? С какво си изкарвам хляба? Женен ли съм? Хайде, говори, дявол да го вземе, докато ме шиеш!
Като ругаеше, обиждаше и нареждаше, Бюканън застави Уейд да вземе хирургическата игла и да зашие раната от куршума. При всяко убождане на иглата Бюканън стискаше още по-здраво зъби, докато накрая челюстите започнаха да го болят и започна да се страхува, че зъбите му ще се счупят. Единственото нещо, което го крепеше да не загуби съзнание, беше нуждата да се превъплъти в новата си роля. Щеше да се казва Виктор Грант, научи той. От Форт Лодърдейл, Флорида. Той променяше според нуждите на собствениците им моторни лодки с кабини, като се беше специализирал в инсталирането на аудиовизуално електронно оборудване. Беше пристигнал в Канкун, за да говори със свой клиент. Ако му се наложеше, можеше да цитира името на клиента и да посочи тукашния му адрес. Клиентът, който съдействаше на шефовете му, щеше да гарантира за Виктор Грант.
— Добре — каза Уейд. — Изглежда отвратително, но мисля, че ще държи.
— Размажи антибиотичен мехлем върху дебел тампон от марля. Притисни го върху шевовете. Навий отгоре бинт, няколко пласта и захвани бинта с лейкопласт. — Бюканън се потеше от болка. Мускулите му бяха схванати. — Добре — каза той. — Сега свали турникета.
Почувства прилив на кръв в ръката си. Изтръпването премина, кожата му настръхна, а и без това силната болка още повече се засили. Но тя не го притесняваше. Можеше да се справи с нея. Болката беше нещо временно. Но ако шевовете не издържаха и получеше кръвоизлив, нямаше да му се налага да се тревожи дали ще си спомни новата си самоличност, дали ще успее да пристигне в Мерида преди да изпратят там полицейската скица по факса, дали някой от служителите в емиграцията на летището нямаше да започне да го разпитва. Защото дотогава щеше да умре от загуба на кръв.