В продължение на една дълга минута той гледа бинта, но по него не изби кръв.
— Добре, да тръгваме.
— Точно навреме — каза Уейд. — Виждам, че зад нас приближават светлини. — Той затвори комплекта за първа помощ, затръшна вратата на Бюканън, заобиколи тичешком колата, седна зад волана и излезе на пътя преди светлините съвсем да приближат.
Бюканън отпусна главата си назад, като дишаше тежко. Устата му беше ужасно пресъхнала.
— Имаш ли вода?
— Съжалявам. Не се сетих да взема.
— Страхотно.
— Може би някъде ще има отворен магазин и ще купим.
— Сигурно.
Бюканън се взря напред през стъклото, като гледаше как фаровете на колата пронизват нощния мрак. Той не преставаше да си повтаря, че името му е Виктор Грант. От Форт Лодърдейл. Преработва по поръчка лодки за морски екскурзии. Електронно оборудване. Разведен. Без деца.
От двете страни на тесния път се издигаше тропическа гора. От време на време Бюканън забелязваше дървета с белези от мачете, от които събираха млечен сок, който се използваше за производството на дъвка. Понякога пред очите му се мяркаха групички от къщи със сламени покриви. В тях, знаеше той, живееха потомците на маите — с широки лица, високи скули и потънали в гънки клепачи, типични за техните предшественици, които бяха построили огромните паметници в Чичен Итца и другите древни градове на полуостров Юкатан, от които сега бяха останали само руини. Много рядко съзираше слаба светлина през някоя отворена врата и семейство, спящо в хамаци. Хамаците държаха хладно и ги предпазваха от влечугите, които пълзяха в нощта, защото Юкатан означаваше „място на змии“. Това, което най-вече забелязваше, беше, че всеки път, когато колата наближеше група от къщи със сламени покриви, от мрака изплуваше крайпътен знак, на който пишеше „ТОРЕ“ — намали скоростта, след което, независимо колко бавно караше Уейд, колата подскачаше върху гърбица на пътя и раздрусваше Бюканън достатъчно, за да отскочи главата му от облегалката, при което болката, която го измъчваше, ставаше нетърпима. Дясната му ръка отново започна да трепери. Далеч от океана влагата във вътрешността на полуострова беше задушаваща. Но въздухът беше съвсем неподвижен, пълен с насекоми и прозорците на колата трябваше да стоят затворени. Виктор Грант. Форт Лодърдейл. Лодки за морски екскурзии. Електронно оборудване.
Той загуби съзнание.
Въпреки спусналата се ниско над земята мъгла, която скриваше светлината от луната и звездите, за Балам-Акаб не беше трудно да се движи през дъждовната гора нощем. Част от умението му се дължеше на факта, че беше роден в този район. След тридесет години той се чувстваше в джунглата като у дома си. Въпреки това джунглата беше като живо същество и постоянно се променяше. Другата причина, поради която Балам-Акаб така добре се ориентираше през гъстите дървета и провиснали лиани, беше допирът с камъните под тънките му сандали. В края на краищата той беше изминавал същия този маршрут много пъти. Навикът му беше от полза.
Той остави гладките, изтъркани камъни да направляват стъпките му в мрака. През деня един неопитен наблюдател нямаше да ги забележи. Между тях бяха избуяли дървета. Храстите ги скриваха. Но Балам-Акаб знаеше, че преди хиляда години камъните бяха образували непрекъсната пътека, която древните наричали scabe — бял път. Името не беше съвсем точно, защото големите гладки камъни бяха повече сиви, отколкото бели, но дори и в сегашното си разнебитено състояние, пътеката беше впечатляваща.
А колко ли по-впечатляваща е изглеждала тя по времето на древните, преди испанските завоеватели, когато предците на Балам-Акаб бяха царували в тази земя? Преди стотици години пътищата на маите пресичали надлъж и нашир Юкатан. Те отсичали дърветата и разчиствали джунглата. В разчистените отсечки полагали камъни, които се издигали от половин до метър и двадесет сантиметра над земята. После между камъните насипвали чакъл, за да запълни фугите между тях и най-накрая покривали камъните и чакъла с разтвор, направен от негасена вар, смесена с пясък и вода.
Всъщност пътеката, по която вървеше Балам-Акаб, някога беше представлявала равен път, широк почти пет метра и дълъг сто километра. Но след избиването на толкова много негови предци не беше останал никой, който да се грижи за пътя, да го поддържа и ремонтира. Дъждовете, които се бяха изсипвали през вековете, бяха отмили чакъла, оголвайки камъните, които се бяха разместили в резултат на многобройните земетресения в района и избуялата между тях растителност. Сега единствено човек, запознат с някогашния начин на живот и привикнал с духа на гората като Балам-Акаб, можеше да се движи така умело по пътеката в мрака и мъглата.