Като стъпваше от камък на камък, заобикаляше невидими дървета, усещаше надвисналите лози и се навеждаше, за да ги избегне, като внимаваше да не стъпи върху някой разклатен камък, Балам-Акаб успяваше да запази идеално равновесие. Така и трябваше, защото ако паднеше, не можеше да използва ръцете си, за да се задържи. Ръцете му вече бяха заети. В тях носеше скъпоценната купа, увита в меко одеало. Той я притисна още по-здраво към гърдите си. При създалите се обстоятелства той не бе посмял да рискува и да я сложи в раницата си заедно с другите важни предмети. Раницата твърде често се удряше в някой надвиснал клон или в околните дървета. Предметите в раницата не можеха да се счупят. Това обаче не се отнасяше за купата.
Влагата в храстите се прибавяше към потта, която се стичаше по лицето на Балам-Акаб и караше памучната му риза и панталони да залепнат за тялото му. Той не беше висок — само метър и шестдесет, което беше типично за мъжете от племето му. Въпреки мускулестото тяло той беше слаб, отчасти поради изпълнения с трудности живот в джунглата, отчасти поради оскъдната храна, която осигуряваха нивите край селото му. Косата му беше права и черна, подстригана късо, за да не го нападат насекоми и за да не се заплита в джунглата. Тъй като този район беше доста изолиран, а испанските завоеватели бяха счели за недостойно да имат деца от маите, лицето на Балам-Акаб беше запазило същите генетични черти като на неговите предци от времето, когато преди много векове културата на маите процъфтявала. Главата му беше обла, лицето широко, с изпъкнали скули. Дебелата му долна устна рязко се извиваше надолу. Очите му бяха черни, с формата на бадем, а клепачите бяха потънали в гънки.
Балам-Акаб знаеше, че прилича на своите предци, защото беше виждал образите им, изсечени в камък. Знаеше как бяха живели предците му, защото неговият баща му беше разказал това, което неговият баща му беше разказал, което пък неговият баща му беше разказал и така до първите дни на съществуването на племето. Той знаеше как да изпълни ритуала, който възнамеряваше да извърши, защото като вожд и шаман на селото, на това го беше научил неговият предшественик, който беше разкрил пред него тайнствата на ритуалите, знания, които беше получил така, както ги беше поучил и неговият предшественик и така, чак до 13.0.0.0.0.4 Ахау 8 Кумку — началото на времето.
Камъните промениха посоката си и завиха наляво. Като пазеше равновесие, Балам-Акаб продължи да се промушва между дърветата, да се навежда под клоните и да усеща твърдите камъни под тънките си сандали, докато следваше извивката на пътя. Почти беше стигнал целта си. Въпреки че досега се беше движил безшумно, сега трябваше още повече да внимава, за да не вдига шум. Трябваше да се промъква с безмълвната грация на дебнещ жертвата си ягуар, защото всеки момент щеше да стигне до края на джунглата, а отвъд него, в наскоро разчистената поляна, щеше да има пазачи.
Изведнъж Балам-Акаб долови миризмата, която се разнасяше от тях — дима от цигарите им, маслото от оръжията им. С разширени ноздри той спря, за да се огледа в мрака и да прецени разстоянието, както и посоката. След миг продължи напред, принуден да изостави скритата древна пътека и да завие още по-наляво. Откакто новите завоеватели бяха пристигнали и започнали да изсичат дърветата, да взривяват скалите, да изравняват земята и да строят писта за самолети, Балам-Акаб беше разбрал, че нещастието, предречено от древните, беше на път да се сбъдне. Също както бяха предрекли появата на първите завоеватели, така бяха предрекли и появата на тези, защото времето беше кръгло. Балам-Акаб знаеше това. То се въртеше непрекъснато и всеки период от време беше подчинен на определен бог.
Сега гръмотевичният тътен на динамита му напомняше за гръмотевицата на Чак — бога на дъжда с дългите кучешки зъби. Но също така му напомняше и за тътена на многобройните земетресения, които разтърсваха този район винаги, когато богът на подземния свят, който беше и бог на тъмнината, се разгневеше. А когато той се разгневеше, винаги причиняваше болка. Това, което Балам-Акаб все още не можеше да реши, беше дали новите завоеватели щяха да разярят бога на Подземния свят и тъмнината, или пък появата им беше в резултат на и без това вече прекомерната ярост на бога, наказание за Балам-Акаб и неговия народ.