— Колко е часът? — попита той.
Беше толкова изнемощял, че нямаше сили да погледне часовника си.
— Осем. — Уейд паркира близо до един магазин, който все още не беше отворил. — Ще се оправиш ли, ако те оставя сам за малко?
— Къде отиваш?
Уейд отговори, но Бюканън не го чу. Беше започнал да се унася.
Когато отново се събуди, Уейд отключваше Форда, за да влезе.
— Съжалявам, че се забавих толкова дълго.
Толкова дълго? — помисли си Бюканън.
— Какво искаш да кажеш? — Погледът му беше замъглен. Усещаше езика си подут. — Колко е часът сега?
— Почти девет. Повечето магазини все още не са отворили, но успях да ти купя бутилка вода. — Уейд разви капачката на бутилка „Евиан“ и я наклони към пресъхналите устни на Бюканън.
Устата му приличаше на суха гъба, която попива вода. Част от нея се стече по брадичката му. Отчаян, той опита отново и този път успя да преглътне.
— Дай ми още аспирин. — В гърлото му сякаш бяха набити камъчета.
— Все още ли имаш температура?
Бюканън кимна кисело.
— И главоболието ми не спира.
— Подай ръка. Ще ти дам аспирина.
Лявата ръка на Бюканън беше отмаляла, а дясната внезапно отново започна да трепери.
— По-добре ги сложи в устата ми — помоли той.
Уейд се намръщи.
Бюканън отпи още вода с аспирина.
— Трябва да се подкрепиш. Не можеш да оцелееш само с вода — каза Уейд. — Донесох понички, мляко и кафе.
— Мисля, че стомахът ми няма да понесе поничките.
— Започвам да се притеснявам за теб — каза тихо Уейд. — Трябваше да отидем при онзи доктор в Канкун, когото познавам.
— Вече говорихме за това — промърмори Бюканън. — Трябва да се измъкна от страната преди полицията да е разпратила скицата ми.
— Добре де, какво ще кажеш за малко портокалов сок? Опитай поне портокаловия сок, който донесох.
— Да — промърмори Бюканън. — Портокаловият сок.
Той успя да изпие три глътки.
— Намерих една жена, която разопаковаше кашони. Готвеше се за отварянето на пазара — каза Уейд. — Купих от нея тази сламена шапка. Ще скрие раната на главата ти. Купих и това вълнено наметало. Можеш да го преметнеш върху бинта на ръката ти, когато минаваш през емиграционните служители.
— Добре — немощно отвърна Бюканън.
— Преди това се обадих на няколко авиолинии. Този път ти провървя. Аеромексико има свободно място на един от полетите до Маями.
Бюканън вътрешно се зарадва. Скоро, помисли си той. Скоро ще се измъкна от страната. Ще спя, когато се кача на самолета. Уейд може предварително да се обади да ме чака екип, който ще ме заведе в болница.
— Има обаче един проблем — каза Уейд.
— Проблем? — Бюканън се намръщи.
— Самолетът излита чак в един без десет.
— Чак? Но това е… колко?… Има още четири часа.
— Беше първият полет, който успях да уредя. Имаше самолет до Хюстън, който излита по-рано. За него също имаше свободни места, но правел междинно кацане.
— И какво от това? Защо не ми запази билет за него?
— Защото междинното кацане е в Козумел, близо да Канкун, а мъжът с който говорих, ми каза, че трябвало да слезеш от самолета и да се качиш на друг.
Дявол да го вземе, помисли си Бюканън. Козумел, близо до Канкун, беше едно от летищата, които трябваше да избягва. Ако трябваше да слезе от самолета и да мине през контролния пункт, някой от охраната можеше…
— Добре, в един без десет до Маями — каза Бюканън.
— Аз не мога да ти купя билета на летището. Ще привлека внимание. Освен това служителят ще иска да види паспорта на Виктор Грант. Малко хора дават паспорта си на някой друг, особено пък ако се канят да напуснат страната. Ако полицаите са предупредили служителите да следят за някого, който действа и изглежда подозрително, това ще бъде достатъчно да те изчакат да се появиш и да започнат да те разпитват.
Да разпитват и двама ни, помисли си Бюканън, докато се опитваше да фокусира погледа си.