— Разбрах. Сам ще си купя билета. — Той погледна през прозореца и забеляза, че потокът от коли се е увеличил, като присви очи и се взря в пешеходците, които минаваха край Форда. — А сега, мисля че е по-добре да се разходим из града. Изнервям се, като стоим на едно място.
— Добре.
Докато Уейд се опитваше да се включи в една от пролуките между колите, Бюканън се пресегна назад с треперещата си дясна ръка и извади от джоба си найлонов водоустойчив плик.
— Ето документите и паспорта на Ед Потър. Какъвто и псевдоним да използвам, винаги нося у себе си съответните документи. Човек никога не знае кога могат да му потрябват.
Уейд пое найлоновия плик.
— Не мога да ти дам официална разписка. Нямам нито една у мен.
— Майната й на разписката. Дай ми само документите на Виктор Грант.
Уейд му подаде паспорт в кафяв кожен калъф. Докато го вземаше, Бюканън почувства как Ед Потър го напуска и отстъпва място на Виктор Грант. Изтощен и с притъпено внимание той все пак реагира на навика и започна да си измисля характерни черти и привички (италианска храна, диксиленд джаз) за новата роля. Едновременно с това отвори калъфа и провери съдържанието му.
— Не се тревожи. Всичко е там — каза Уейд. — Включително и туристическата карта.
— Наистина се тревожа. — Бюканън разлисти документите. — Затова успях да остана жив толкова време. Никога не приемам на доверие думата на… Да. Добре, туристическата карта и всичко останало е тук. Къде е шишенцето с аспирина?
— Да не искаш да кажеш, че все още имаш главоболие? — Уейд изглеждаше притеснен.
— И става все по-лошо. — Бюканън нямаше доверие на дясната си ръка. Като вдигна лявата, която сякаш беше от олово, той сложи в устата си още няколко и отпи малко от портокаловия сок
— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?
— Дали искам? Не. Дали трябва? Определено. Добре — каза Бюканън — хайде да помислим. Оставих доста неизчистени неща в Канкун.
Като дишаше тежко, той се опита да събере сили.
— Ето ключовете ми. Щом се върнеш в Канкун, закрий кантората ми. Знаеш от кого съм я наел. Обади му се. Кажи му, че съм се отказал от бизнеса. Кажи му да задържи остатъка от наема, а ключовете ще му изпратиш веднага щом прибереш вещите ми.
— Добре.
— Направи същото и с апартамента ми. Заличи всички следи от мен. Знаеш къде съм действал в Акапулко, Пуерто Валярта и другите курорти. Заличи следите ми навсякъде. — Кръвта мъчително пулсираше в главата на Бюканън. — Какво друго? Сещаш ли се за…
— Да.
Колата се движеше по Пасео де Майо, главната артерия на Мерида, но Бюканън не обръщаше никакво внимание на покритата с трева ивица, която разделяше пътните ленти от двете й страни, в очакване Уейд да продължи.
— Хората, които си вербувал във всяко от тези места — каза Уейд. — Ще започнат да се чудят какво е станало с теб. Ще започнат да задават въпроси. Трябва да бъдеш заличен и от техния живот.
Разбира се, помисли си Бюканън. Защо не се сетих за това? Замаян съм повече, отколкото предполагах. Трябва да се опитам да се съсредоточа.
— Спомняш ли си местата на пощенските кутии, които използвах, за да им предавам съобщения?
Уейд кимна.
— Ще оставя на всеки от тях бележка, някакво обяснение за проблеми с полицията, заедно с една последна сума, достатъчно щедра, за да ги накара да си затварят устата.
Бюканън се замисли.
— Това ли е всичко? Винаги има още нещо, някоя последна подробност.
— Дори и да има, не се сещам каква…
— Багаж. Когато си купя билет, ще привлека внимание ако нямам чанта.
Уейд отби от Пасео де Майо и спря в една пряка. Магазините вече бяха отворени.
— Нямам сили да нося нещо тежко. Гледай куфарът да има колелца. — Бюканън каза на Уейд какъв размер дрехи носи. — Ще ми трябват бельо, чорапи, фланелки…
— Да, обичайните неща. — Уейд излезе от Форда. — Ще се оправя, Бюканън. Правил съм същото и преди.
— Копеле мръсно!
— Какво?
— Казах ти, не ме наричай Бюканън. Аз съм Виктор Грант.
— Добре, Виктор — сухо се съгласи Уейд. — Не ми се иска да забравиш кой си. — Той понечи да затвори вратата, после се спря. — Хей, докато репетираш репликите си, имам пред вид, когато не ме ругаеш, защо не опиташ да похапнеш от тези понички, за да не си толкова слаб, че да паднеш по лице, когато стигнеш на летището.
Бюканън гледа след него, докато леко плешивия пълен мъж с лимонено жълтата риза изчезна в тълпата. После заключи вратите, отпусна назад глава и усети как дясната му ръка трепери. Изведнъж цялото му тяло се разтресе.
Треската, помисли си той. Поваля ме. Губя контрол. Уейд е моето спасително въже. Какво правя? Не го ядосвай!